Сандра Браун - Алибито

— Психо? Това ли е връзката й с Петиджон?

— Не мога да ти кажа.

— Лорета! — умолително изхленчи той.

— Защото и аз не знам, кълна се! Нещата, до които се добрах досега, са дреболии. Данъчни квитанции, бележки от банки, кредитни карти. В тях няма нищо нередно. Собственичка е на дома си, няма големи дългове. Не е извършвала никакви нарушения. Дори не е пътувала без билет. Дипломите й за висше образование и квалификация са впечатляващи. Била е отличничка и е получила предложения за работа от няколко престижни клиники. Но предпочела да започне частна практика.

— Как е започнала? Явно е разполагала с пари.

— Наследила е имуществото на осиновителите си — доктор Марион Лад, общ лекар от Нешвил, и съпругата му — Синтия, бивша учителка. Не са имали други деца. Загинали преди няколко години при катастрофа с малък самолет по време на ски екскурзия в Юта.

— Имало ли е подозрения за саботаж?

За да скрие усмивката си, Лорета отпи глътка сода. Харви наистина бе въодушевен.

— Не.

— Хм. Струва ми се, че вече си открила доста.

Лорета поклати глава:

— Не знам нищо за детството й. Била е осиновена чак на петнадесет години.

— Толкова късно?

— Странно защо, като че ли животът й започва оттогава. Обстоятелствата около осиновяването й и времето преди това са черна дупка. Не излиза никаква информация. Когато се опитах да проникна, нямах късмет.

— Ха! — възкликна Харви и отново бързо сръбна глътка уиски.

— Учила е в частна гимназия. Хората, с които се свързах там — от ръководството до най-нисшите служители, — бяха любезни, но предпазливи. Дори не се решиха да ми изпратят протокола на випуска й. Не желаят да смущават покоя на семейство Лад и избягват да говорят за тях. Според всички материали, които прочетох, са били високоуважавани и с безупречна репутация. Преди да се откаже от професията си, Синтия Лад спечелила наградата „Учител на годината“. Пациентите на доктор Лад скърбели за него, когато загинал. Бил е и пастор. Тя… Няма значение, сам разбираш. Нищо скандално.

— Какво мога да сторя?

— Да се добереш до сведения за детството й.

Харви артистично въздъхна:

— Страхувах се, че ще кажеш точно това.

— Навярно и там няма нищо. Искам само да надзърнеш.

— Това е достатъчно, за да ме уволнят. Знаеш как е в областната администрация — захленчи той. — Пазят онези архиви като свещени реликви. Никой не бива да се доближава до тях.

— Никой, освен един неуловим компютърен гений. Трябва ми информация и от Тенеси.

— Забрави!

— Знам, че можеш да се справиш — каза Лорета, протегна се над масата и потупа ръката му.

— Ако Организацията за защита на децата открие какво правя, може здравата да си изпатя.

— Имам доверие в теб, Харви.

Той нервно хапеше устната си, но Лорета се убеди, че е изкушен от предизвикателството.

— Съгласен съм да опитам, но нищо повече. Ще опитам. Но толкова деликатна работа изисква време.

— Разбирам. Бъди внимателен. Все пак побързай. — Тя остави чашата със сода и тихо се оригна. — Но, Харви, докато се занимаваш с това…

Харви направи недоволна гримаса.

— Ох!

— Ще те помоля за още една услуга.

— Обажда се Смайлоу.

— Говори по-силно — каза му Стефи. — На клетъчния телефон съм.

— И аз. Току-що се обади човек от Отдела за изследване на веществени доказателства.

— Добри новини?

— За всички, освен за доктор Лад.

— Какво? Какво?! Кажи ми.

— Спомняш ли си за неидентифицираната частица, която Джон Медисън взе от дрехите на Петиджон?

— Ти ми каза.

— Карамфил.

— Подправката?

— Кога за последен път си виждала карамфил?

— На Великден. Върху печеното на майка ми.

— А аз видях вчера, когато надникнах в коридора на Алекс Лад. На масичката имаше стъклена купа с пресни портокали. Бяха набодени с карамфилови пъпки.

— Пипнахме я!

— Все още не, но сме близо.

— А онзи косъм?

— Човешки е. Не е на Петиджон, но нямаме проба за сравнение.

— Все още.

Той се засмя:

— Бъди нащрек, Стефи.

— Почакай, ще съобщиш ли на Хамънд тази последна подробност?

— А ти?

След кратко мълчание Стефи каза:

— До утре.

Хамънд почти реши да не вдига слушалката. Промени намерението си малко преди телефонът да престане да звъни. В следващия миг съжали.

— Започнах да си мисля, че няма да вдигнеш.

Тонът, с който баща му изрече тази проста реплика, я превърна в упрек.

— Бях в банята — излъга Хамънд. — Какво има?

— В колата съм, на път за дома. Току-що оставих майка ти в бриджклуба. Не исках да кара в този дъжд.