Сандра Браун - Алибито

— Разбрах, че заподозряната е красавица.

Хамънд бе очаквал този удар. Ако бе дошъл изненадващо, дълго нямаше да се опомни. Баща му постигна целта си. Винаги знаеше кое би го накарало да се почувства дълбоко засегнат.

— Това е най-жестоката обида, която съм чувал от теб.

— Слушай, Хамънд, аз…

— Не, ти слушай! Ще свърша работата си. Ако деянието заслужава смъртна присъда, ще поискам именно такава.

— Нима?

— Абсолютно! Както не бих се поколебал да заведа дело срещу теб, ако разкрия злоупотребите ти.

След кратко мълчание Престън тихо каза:

— Не си играй с мен, Хамънд.

— Наричай го както искаш, татко. Ще видиш, че не си играя.

— Тогава го направи. Но преди това не забравяй да помислиш какво основание имаш.

— По-точно?

— Не прибързвай, преди да си събрал достатъчно доказателства, и не го прави от злоба. Би ни струвало много време, усилия и срам само защото ми се сърдиш, че съм строг с теб. Никога няма да бъда осъден. Опитвайки се да ми отмъстиш, ще навредиш само на себе си.

Кокалчетата на Хамънд бяха побелели и чувстваше болка в пръстите, с които силно стискаше слушалката.

— Затварям. Довиждане.

Въпреки дъжда, Алекс реши да потича. Пое с равномерни крачки през пороя. Стараеше се да не нарушава режима си за поддържане на форма, когато във всичко останало в живота й цареше хаос. Освен това се надяваше, че така ще се освободи от напрежението след сеансите, които бе принудена да отложи за вечерта, физическото усилие проясняваше съзнанието й и я освобождаваше от грижи.

Тревожеше се за пациентите си. Какво щеше да стане с тях, когато се разчуеше, че е заподозряна в убийство? Какво щяха да си помислят за нея? Дали мнението им щеше да се промени? Естествено. Безсмислено бе да се надява, че няма да обърнат внимание на факта, че е разпитвана от полицията.

Може би още утре трябваше да започне да ги насочва към свои колеги, за да не бъде прекъснато лечението им, ако тя отиде в затвора.

От друга страна, възможно бе да не се наложи да изпраща пациентите си при други психотерапевти. Когато научат, че тяхната психоложка е обвинена в убийство, може би сами щяха да престанат да посещават сеансите й.

Мина покрай кола, паркирана до бордюра на една пресечка от дома й, и забеляза, че стъклата са замъглени, което означаваше, че вътре има някой. Двигателят не бе изключен, въпреки че фаровете не светеха и чистачките не работеха.

Едва когато пробяга още двадесетина метра, погледна назад. Сега фаровете бяха запалени. Колата завиваше към друга улица.

„Може би няма нищо“, каза си тя. Просто бе станала параноичка. Но не успя да се отърси от тревожните мисли. Дали някой я следеше?

Например полицията. Може би Смайлоу бе наредил денонощно да я наблюдават. Нали такава бе обичайната практика? Или Боби я държеше под око, за да е сигурен, че няма да изчезне с „неговите“ пари. Не бе видяла познатата кола с гюрук, но той лесно можеше да се снабди с друга.

Съществуваше още една вероятност. Доста по-страшна. Дори не смееше да мисли за нея, но знаеше, че би било глупаво да я отхвърли. Боеше се, че убиецът на Лут Петиджон може да е по петите й. Ако показанията на човека, който я бе забелязал в хотела, бъдеха огласени, извършителят би предположил, че е станала свидетелка на убийството.

Тази мисъл я накара да потръпне не само защото се боеше от убиеца. Бе загубила контрол над живота си. А именно от това се страхуваше най-много. Да живее без избор и свободна воля за нея бе по-лошо от смъртта.

Преди двадесет години бе решила никога повече да не позволява друг човек да се разпорежда с живота й. Почти толкова време й бе нужно, за да повярва, че най-сетне е, свободна от оковите и може сама да решава съдбата си.

Но Боби се бе появил отново и всичко се бе променило. Сега й се струваше, че животът й зависи от волята на всички около нея, а тя е безсилна да стори каквото и да е.

След половин час тичане влезе в дома си през вратата откъм верандата. Свали мокрите дрехи в пералното помещение и продължи навътре, загърната с хавлиена кърпа.

Откакто бе пълнолетна, живееше сама и бе свикнала да не се бои от престъпници. Повече я плашеше чувството за самота. Не изпитваше нужда да се защитава от крадци, но й бе необходима твърдост, за да понася пустотата по време на празници, когато и компанията на най-добрите й приятели не можеше да компенсира липсата на семейство. Дори когато седеше пред камината в уютния си дом в студена вечер, я обземаше тъга. Понякога внезапно се будеше нощем, не от въображаем шум, а от напълно реалната тишина на своето уединение. Единственото, от което се страхуваше в самотата си, бе да не прекара така целия си живот.