Сандра Браун - Горещо утро

Доги го погледна с помътнели от алкохолно опиянение очи:

— По дяволите, човече, да не ме мислиш за луд? Защо е нужно доктор да помага на хлапето? Проклети шарлатани! Не стават за друго, освен човек да си харчи спечелените с труд пари за тях. Не, майката на Уанда я роди в легло не по-добро от това и го направи както трябва. Всички тези сълзи и викове са само за показ, момче. Не ставай глупав.

Следващият вик завърши с провлечен вопъл и смрази кръвта на Грейди.

— Като че ли наистина я боли.

Доги се изсмя с дрезгав смях:

— Разбира се, разбира се. Това е божието наказание за проститутските й пътища. Той наказва всяка мръсница след Ева за разврата… Млъквай там! — изръмжа той ниско, колкото да разтревожи кучетата около себе си.

— Влез вътре — побутна той Грейди. — Тя ти е жена. И за бога, накарай я да млъкне. Не мога да търпя повече тези крясъци.

Грейди влезе в мрачната, опушена, задушна стая. Миризмите бяха ужасни. Той се опита да задържи дишането си за известно време. Когато пое въздух, той беше спарен и мръсен.

Уанда лежеше на леглото върху зацапани чаршафи. Грейди преглътна буцата в гърлото си. Грубите чаршафи бяха напоени с розовеникава течност, изтекла от утробата й при раждането.

Краката й бяха широко разтворени, с вдигнати колене. Лицето — сиво и сбръчкано. Устните, издаващи тези стонове бяха изранени и напукани от прехапване, в усилието си да сдържат виковете. Косата й беше сплъстена от пот, очите — затворени.

Грейди беше отвратен от гледката. Толкова отвратен, че му се доповръща. Гърдите, които някога го бяха съблазнили сега бяха набъбнали от мляко, с тъмни и едри зърна. Тя не предизвика никаква жалост у него, даже когато той видя тялото й да се гърчи, събирайки сили за следващия болезнен пристъп.

Тя повдигна рамене, хвана коленете си и ги притегли към гърдите, като ръмжеше и се напъваше, докато лицето й почервеня като цвекло и се поду от усилието. После се отпусна назад, отвори очи и видя, че Грейди я гледа.

— Най-после се появи — каза тя, дишайки тежко. — Виж какво ми направи, ти кучи сине. Ти ми докара това.

— Сигурна ли си, че съм аз, Уанда? — язвително попита Грейди.

— Ти, или някое друго копеле, което си мисли, че е твърде добър, за да говори с мен на улицата, а се довлича тук щом му се прииска хубаво чукане. — Тя заскърца със зъби, като мъчително стенеше. Но не успя да сдържи болката и я изля във вик, който прониза старите стени на бараката.

— Безпокоиш баща си. Той ме изпрати да спра тези викове.

— Проклет да е! И ти да си проклет.

— Очарователна както винаги, Уанда. Майчинството ти прилича — очите му се плъзнаха по едрото й тяло.

Тя беше отворена широко. Главичката на бебето се подаваше. На Грейди отново започна да му се повдига.

Като крещеше, Уанда се подпря на лакти и се напъна с всички сили. Тя заби брадичка в гърдите си като издаваше ниски, хрипливи, животински звуци, които действаха отблъскващо на Грейди. После наклони главата си назад и зави, докато гласът й пресекна.

— Казах ти да й запушиш устата — извика Доги отвън. — Проклети жени — мърмореше той, като разрита хрътките във всички посоки.

— Ще си взема друга дамаджана. — И той се заклати в падащия мрак.

Когато Грейди отново обърна очи към Уанда, тя беше сграбчена от нова контракция.

— Помогни ми, Грейди, помогни ми. — Сега тя се молеше. Всичката й арогантност беше изчезнала. Болката я беше превърнала в жалко същество. — Бебето няма да се роди. Няма да може. Помогни ми. Направи нещо! — крещеше тя, докато той стоеше и просто я гледаше.

— Баща ти ми каза да те усмиря — гласът му, както и лицето, беше безизразен.

— Не мога да направя нищо. Боли. — Тя отново се тръшна на просмуканата с пот възглавници. После тялото й се сви от нова болка и тя зави високо и продължително.

Раменете на бебето си проправяха път, всеки момент щеше да се роди. Грейди Шелдън, млад представителен джентълмен щеше да се сдобие с още един Бърнс. Мисълта, че може да има дете от Уанда Бърнс караше стомаха му да се свива повече, отколкото гледката и миризмите наоколо. Беше немислимо трябва цял живот да издържа тази измет.

Грейди беше отчаян, а отчаянието кара хората да вършат неща, които обикновено са немислими.

— Доги ми каза да те накарам да млъкнеш. Мисля, че трябва. — Той взе излишната възглавница от леглото. — Недей да викаш повече, Уанда.

Тя го погледна със стъклени очи, в които се четеше вече не само агония, но и страх.

— Какво правиш? А? О, Господи! — Тя стисна зъби, когато нов спазъм я преряза. — О, Господи, Исусе — мълвеше тя, докато тялото й се напрегна, за да се освободи от живота в утробата й.