Сандра Браун - Горещо утро

Щеше да остане. Само докато тя се изправи на крака и нещата потекат гладко. Тя няма да е доволна. Ще бъде ужасно. Той беше свидетел на някои от нейните избухвания и знаеше, че е наследила характера и на двамата си родители. Разбира се, той ще изясни още отначало, че трябва да забравят миналата нощ и да се държат така, сякаш никога не е съществувала. Той ще я убеди, че остава за нейно добро. Независимо от това дали тя иска, той ще бъде неин управител.

Мис Бенър Коулман ще трябва да приеме идеята Джейк Лангстън да е около нея.

— Моля?

Точно както Джейк беше предполагал, очакваха я големи неприятности.

— Какво каза?

— Казах, че Джейк е нает за твой управител.

Когато Рос произнесе тези думи, бузите на Бенър пребледняха, а после пламнаха в ярко розово. Тя сви юмруци и се стегна. Изглеждаше така, сякаш косата й хвърля искри от възмущение.

Баща й я повика в кабинета си веднага след закуска. Винаги досега го беше въртяла около пръста си. Тази сутрин, когато бъдещето й зависеше от неговото решение, тя с вълнение приближи вратата му.

Още повече се смути, когато завари вътре Джейк. Той стоеше с гръб към вратата и гледаше през прозореца. Димът от пурата се виеше над главата му. Дали родителите й знаеха? Беше ли признал Джейк? О, Господи, моля те, не. Родителите й, които толкова я обичаха, щяха да бъдат разочаровани, ако разберат какво е направила. Сигурно Джейк не им е казал — израженията на лицата им бяха съсредоточени, но не строги. Лидия събра смелост и се усмихна:

— Това ли е новият ти панталон? Харесва ми. И блузата подхожда идеално.

— Добро утро, Принцесо. — Рос пристъпи и нежно я целуна по бузата. — Още си бледа. Защо не излезеш днес? Поупражнявай Дъсти.

Той я заведе до кожения диван и я сложи да седне така, сякаш беше направена от фин кристал.

— Моля ви, престанете да се суетите около мен — каза тя, показвайки отчасти предишния си дух. — Ще оживея.

Толкова дълбоко беше облекчението й, това, че той не знае за Джейк, та можа да си позволи да се обиди на шега.

Но Джейк беше все още в стаята и присъствието му й действаше тягостно. Бенър се бореше за всяка глътка въздух. Тя го виждаше за пръв път откакто… оттогава.

Тя забеляза неща, които не беше виждала преди — колко тесни са панталоните му и как добре очертават и отделят формите. Винаги ли раменете му са били толкова широки, стойката така свободна, бедрата — толкова мускулести? Беше висок и слаб, тънкият му силует се открояваше срещу прозореца. Тя помнеше всяка част от тялото му, когато я притискаше. Спомни си неща, които само любовник може да знае и от мисълта й стана горещо, въпреки че трепереше. Струваше й се, че ще припадне, ако той погледне към нея.

— Не искаме да се суетим около теб, Бенър — каза Лидия дипломатично. — Само мислехме, че е нужно…

— Отивам отвъд реката днес — прекъсна я Бенър, останала без дъх. Дългите пръсти на Джейк въртяха пурата. Те се движеха първо в едната посока, после в другата. Тя бързо отвърна поглед, сякаш беше забелязала някакво интимно действие.

— За това исках да поговорим тази сутрин — беше казал Рос. — Майка ти ми каза, че искаш да поемеш собствеността си върху ранчото.

— Да, татко, искам.

Рос погледна Лидия, след това дъщеря си. Надяваше се, че постъпва правилно. Тя изглеждаше така крехка, така разстроена.

Нямаше да позволи на този кучи син да съсипе живота на дъщеря му. Може би Лидия е права. Може би Бенър се нуждае от шанс да вкара живота си в релси. Тя беше своенравна, енергична млада жена и нямаше да търпи забрани. Тяхното съгласие я учуди.

— Добре, имаш разрешението ни.

Очите на Бенър се напълниха със сълзи на признателност. Беше мислила, че обича Грейди повече от всичко друго. Сега разбра, че не го е обичала повече от тази земя. Загубата й за нея би била по-голяма от загубата на Грейди.

— Благодаря, татко.

— Джейк е съгласен да бъда твой управител.

На това място Бенър беше скочила от дивана като при внезапен удар. Тя накара Рос да повтори това, което току-що беше казал. Когато ужасните думи бяха изречени, тя се обърна към човека, стоящ безмълвно до прозореца. Той не помръдна. Сякаш беше глух и сляп за всичко, което ставаше зад гърба му. Бенър погледна пак към родителите си:

— Не ми трябва управител.

— Разбира се, че ти трябва — възрази Рос. — Не можеш да се справиш сама.

— Мога.

— Не можеш. Но даже и да можеш, няма да ти позволя да живееш там сама.

— Та това са само няколко мили.