Сандра Браун - Да обичаш отново

Всеки път майка му, застанала наблизо, се задъхваше от престорен ужас и подхвърляше:

— О, не! О, не, ей сега ще те изпусне!

Беше дългокрака и руса. Облечена в дълга хубава рокля и сандали с тънки каишки, със свободно пусната коса, развяваща се всеки път, щом плеснеше с ръце, тя изглеждаше много красива.

— Приятелю, вече си прекалено тежък, за да играем на тази игра — отбеляза Райлън и пусна момченцето на земята.

Точно в този момент покрай стъклената врата на терасата мина Кирстен. Беше излязла от къщи преди няколко часа, очевидно да направи някои покупки. Бяха изминали три дни от разговора им за нейните кошмари и безразличието на съпруга й към тях. Оттогава тя непрекъснато го отбягваше. Дните си преварваше в кабинета, докато Райлън разглеждаше списания и албуми със снимки на Рам. След вечерята, преминаваща в мълчание, се прибираше в спалнята, оставяйки госта да се развлича както намери за добре.

Същата сутрин се бе държала студено като ледения сок, който Алис им беше приготвила. Кирстен набързо бе изпила своя и бе изчезнала с мерцедеса си.

Сега, през слънчевата тераса, погледите им за миг се срещнаха, преди тя да се скрие в сянката на къщата.

— Ти съвсем го изтощи, Дилън. Време е да си вървим — обади се русата жена. Беше забелязала безмълвната поява и изчезването на Кирстен.

Райлън нямаше представа защо не ги беше запознал. Нямаше причина да не го прави. Даде си сметка, че поводът за нежеланието му беше по-скоро Кирстен, отколкото Черил.

— Защо трябва да си тръгвате толкова скоро? — попита той любезно. — Не го виждам много често, Черил.

— Знам. И двамата сме много заети. Почти нямате възможност да прекарвате повече време заедно.

Безпредметно беше да спорят. Тя бе права, а той не можеше да иска от нея да съгласува ангажиментите си с неговите. Не би било честно.

Вдигна момченцето на ръце.

— Хайде. Ще го отнеса до колата вместо теб.

Няколко минути по-късно откри Кирстен зад бюрото й, зачетена в ръкописа на книгата. Беше сменила роклята, с която бе ходила на покупки, и сега бе облечена изцяло в черно: черен клин, черен пуловер, черни обувки. Отвори уста да я попита: „Кой е умрял?“, но се спря навреме. Като се имаха предни обстоятелствата, подобна шега щеше да бъде проява на лош вкус. Освен това, тя изглеждаше великолепно в черно.

Пропусна възможността да я подразни за мрачното й облекло и каза миролюбиво:

— Здрасти.

— Здравейте — отвърна тя сковано.

От помирението явно не излезе нищо.

— Надявах се да се появите навън. Исках да ви запозная с Черил и Дилън.

— Не желая да се запознавам с никого. — Закарфичи няколко листа заедно и ги плесна на бюрото с повече сила, отколкото бе необходимо.

— Изглеждате ми ядосана — отбеляза той, доволен, че тя гледа надолу и не може да забележи усмивката му.

— Не съм.

— Не можете да ме заблудите. Дори не направихте коментар за дрехите ми, а аз си въобразявах, че ще се зарадвате да ме видите поне веднъж облечен в нещо друго, а не в…

— Дрипи — довърши тя вместо него и му хвърли бегъл поглед. — Сигурна съм, че не се обличате само за да ми доставите удоволствие.

— Кажете, да не би да сте ядосана, задето ми дойдоха гости?

— Не, разбира се.

— Какво облекчение.

— Да. Поне докато…

— Докато какво?

Подобно на учителка, тя му отправи строг поглед над очилата си.

— Знаете какво имам предвид.

Развеселен, той се подпря на ръба на бюрото и скръсти ръце пред гърлите си.

— Не, не знам. Кажете ми. Докато какво?

— Докато стоите далеч от спалните Това не е публичен дом. — Кирстен безцелно разместващо вещите от едно място на друго. — Не искам през двора ми постоянно да притичват жени.

— Не сме използвали нито една от спалните.

— Е, много добре. В такъв случай нямаме никакъв проблем.

— Аз нямам. Но вие — може би.

— Както обикновено, нямам представа за какво говорите. И което е по-важно, изобщо не ме интересува. А сега бихте ли ме извинили, моля? Цял ден опитвам да напиша един пасаж и…

— Как ви се стори Черил?

Тя прехапа долната си устна, сякаш се опитваше да се овладее.

— Черил? Така ли се казва?

— Аха.

Кирстен сложи листовете в една папка и затръшна корицата й така, сякаш се страхуваше да не избягат.

— Доколкото видях, много е красива. Висока, руса, приятна. — Изговаряше думите, сякаш й бе трудно да ги артикулира.

— А Дилън? Чудесно момченце, нали?

— Много прилича на вас.

— Така ли мислите? Всеки, които ни е виждал заедно, твърди същото.