Сандра Браун - Да обичаш отново

Тя притисна показалец към треперещите си устни.

— Не исках да ви докосвам. Бях много уплашена. Но вие се оказахте наблизо. Бяхте съвсем реален. Не част от съня ми. Бяхте от плът и кръв. Просто реагирах на допира с друго човешко същество. Това е всичко.

— Не съвсем, Кирстен. Поне доколкото си спомням. Наистина приличахте на дете, което търси къде да се скрие, но преди всичко да свърши, станахте жена, копнееща за мъж.

— И вие се възползвахте от това, нали?

За момент той обмисли отговора си.

— Смятам, че е честно да кажем, че двамата взаимно се използвахме. Става ли?

Тя се поколеба, но отвърна:

— Става.

— За какво беше кошмарът? — попита Райлън след кратко мълчание.

Внезапната промяна на темата като че ли я обърка.

— За Чарли.

— Това вече го казахте. За какво по-точно?

— Аз… Това е все един и същ кошмар. Сънувам го в различни варианти, но краят е еднакъв.

— И какъв е той?

Живите й сини очи, отразяващи лазурното небе, срещнаха неговите.

— Наблюдавам го как гори.

Сърцето на Райлън се сви. Изпариха се надеждите му, че би могъл да я излекува завинаги от тревожните спомени за покойния й съпруг. Той тихо изруга.

— Откога имате тези кошмари? От деня на катастрофата?

— Не. Преди това.

— Преди? — Изненадата му беше очевидна. — Искате да кажете, преди тя да се случи?

— Много преди това. — Тя стана от стола, отнесе чашите до мивката и изля съдържанието им в нея. Никой от двамата не бе опитал портокаловия сок. -Дотогава постоянно живеех с тях.

Кирстен отиде до стъклената стена и се загледа в панорамата навън.

— Всеки път, когато излизаше — продължи тя с далечен глас, — дори за тренировъчен полет, аз се питах дали ще се върне. Стоях тук, на това място с часове, загледана в хоризонта към полигона, и очаквах да вида стълб от черен пушек или някакъв друг сигнал за катастрофа. — Думите се откъсваха тежко от устните й, сякаш не си даваше ясно сметка, че говори. — И всеки път бях изненадана, че нищо не се е случило и той се прибира навреме за вечеря.

— Трябва да сте живели в истински ад.

Тя кимна разсеяно.

— Спомняте ли си, че ме попитахте защо живея в провинцията? Онова, което ви казах, беше вярно, но истинската причина е, че не исках никой да види страха ми. Всеки път, когато Чарли участваше в авиошоу, бях обградена от лица, напрегнати от очакване. Хора с твърде много свободно време, цели семейства, тръгнали на излет, или любители, изгарящи от желание да заснемат полетите с камерите си. Никой като че ли не разбираше и не се интересуваше, че моят съпруг рискува живота си, за да ги развлича. Презирах публиката му заради това нехайство.

Кирстен рязко се обърна към него и отново го по гледна в очите.

— Сигурно си мислите, че съм била смахната.

Райлън мрачно поклати глава:

— Не. Но смятам, че той е бил. Знаеше ли колко се страхувате за него?

Тя се върна до бар-плота и седна до него.

— Предполагам. Трябва да е знаел. След като се оженихме, аз често плачех и му казвах, че се страхувам да не го загубя. Всеки път се вкопчвах в него и го умолявах да се откаже.

— Но после престанахте.

— Не съвсем, но го правех по-рядко. И не в негово присъствие. И без друго нямаше полза. Той щеше да продължи, независимо как се чувствах аз.

В този момент Райлън изпита омраза към мъжа когото толкова добре познаваше, но никога не бе срещал. Ако Демън Рам можеше да се появи пред него, той би го пребил заради всички години, през които Кирстен бе страдала. Този Рам се бе оказал себелюбиво копеле.

— Защо, според вас, той рискуваше живота си?

— Такава беше природата му — отвърна тя предпазливо. — Какво кара човек да се изкачва на Еверест или да се качи в състезателна кола? Не са парите. В това отношение Чарли много приличаше на вас. Не се интересуваше от материалния успех. Не това беше мотивът му.

— Тогава одобрителните викове на тълпата?

— Може би. Но и не само това. Да поема рискове беше част от характера му.

— За да избие някакъв комплекс?

Райлън инстинктивно усети, че е напипал болното място.

— Не — възрази тя отбранително. — Той притежаваше всичко, което един мъж би могъл да желае. За какъв комплекс говорите?

— Точно това искам да чуя от вас.

— Нямаше такъв.

— Значи всеки ден е флиртувал със смъртта само заради удоволствието? — Райлън поклати глава: — Ммм. Не вярвам. Години наред изучавам мотивацията на хората, Кирстен, но такава подбуда не съм срещал.

— Някои просто го правят — възрази тя. — За тях опасността е самата награда. Погледнете летците изпитатели и дресьорите на животни и дори…миячите на прозорци, дявол да го вземе. Поемането на рискове е част от работата им.