Сандра Браун - Да обичаш отново

Обърна се към вятъра, без да го усеща. Без да полага никакво усилие, обзелото го вълнение се изписа ясно на лицето му. Нищо чудно, че камерите бяха влюбени в него.

Осъзнавайки внезапно лошото настроение, в което беше изпаднал, Райлън се обърна и видя, че Кирстен го наблюдава. Отправи й една от познатите си иронични усмивки.

— Ето такъв е Холивуд. — Погледът му обходи стройните й форми, очертани ясно изпод разветите от вятъра дрехи.

— Много сте красива — отбеляза той. — Мислили сте някога да станете филмова звезда?

Тя се разсмя, но бризът отвя звука, оставяйки на Райлън само представата за усмихнатите и устни. Болезнено копнееше да опита отново вкуса им.

— Липсва ни дисциплина? Не бих казал. Видях как седяхте на стола и работехте върху една и съща страница от ръкописа си часове напред.

— Това е различно.

— С какво?

— По-лично е. Само между думите върху листа и мен.

— Това е много важно за вас, нали? По този начин защитавате личния си живот.

— Да, много е важно.

— Може би е по-добре, че не сте се пробвали в Холивуд. Там сигурно щяха да ви променят.

Надяваше се, че тя ще се хване, и точно така стана. Кирстен го попита как биха могли да я променят.

— Сигурно щяха да ви накарат да си пуснете косата по-дълга. А така дяволски много ви отива. — Обхвана с длан лицето й и погали скулите и кичура, паднал над очите й. — Невероятни очи. Големи, интелигентни, изразителни. Нямате нужда от спирала за мигли. Костите ви са съвършени. И тези високи скули. — Повдигна леко брадичката й и погали с палец разтворените й устни. — Красиви зъби. Прелъстителна усмивка. А от опит знам, че се целувате чудесно.

Ласката му свърши, преди тя да успее да реагира Докато стоеше, занемяла от изненада, ръцете му се плъзнаха към ханша й и го притиснаха силно. Загледа се в него шокирана, но той не се отдръпна. Сега или никога. Трябваше да разбере.

— Доста тясна сте тук. — Палците му лениво погалиха кожата й. Шортите й, подобно на мъжки боксерки, бяха толкова тънки, все едно изобщо ги нямаше. Искаше му се да притисне ръка към корема й и да я плъзне надолу между бедрата, но се страхуваше да не прекали.

Тя не откликна. Ако бе очаквал, че ще се хвърли към него, разкъсвайки дрехите му и молейки да я обладае още тук, на пясъка, щеше да се разочарова горчиво.

Ала не го и отблъсна. Това малко го окуражи. Дали от страх или от възбуда, очите й се разшириха, а дишането й стана тежко като на червеноперка, изхвърлена на брега.

Погали гърба й, преди да плъзне ръце напред към гърдите.

— Щяха да ви накарат да запълните това със силикон. Би било жалко. Вие сте съвършена такава, каквато сте. Съвършена.

Тя бързо отстъпи назад.

— Недейте!

Със същата бързина той отново я дръпна към себе си, защото миг преди да се отдръпне, бе усетил, че тялото й откликва на ласките му.

— Какво, Кирстен?

— Не ме докосвайте така!

— Защо?

— Не ми харесва. Не ми харесваше снощи, не ми харесва и сега.

Очите му се впиха в нейните.

— Вие сте лъжкиня. Харесва ви, и то много. И точно това ви притеснява.

— Не е вярно!

Понечи да се отдръпне от него, но ръцете му я държаха здраво.

— Какво не казвате в книгата си?

— Нищо важно.

— Аха. Но онова, което сте чувствали към Рам и той към вас, е много важно.

С внезапен прилив на сила тя успя да го отблъсне.

— Оставете ме на мира! За последен път ви казвам, че не желая да коментирам личния си живот нито с нас, нито с когото и да било! Ако продължавате да настоявате и да се държите грубо, ще бъда принудена да ви помоля да напуснете!

Докато я наблюдаваше как крачи уверено към стълбите, той прокле прибързаността си и възбудата, която е бе провокирала.

Пътят беше безкраен. Беше горещо и прашно. В страничното огледало на колата си тя виждаше огромния облак прах, който се носеше след нея. Той поглъщаше всичко отзад.

Очите й се взираха в хоризонта. Трябваше да продължава напред. Трябваше да стигне там преди…

Преди какво?

Не беше сигурна. Но бе обзета от някакъв импулс да натисне до дупка газта и да се понесе напред с пълна скорост.

О, господи! Това беше! Трябваше да стигне до стълба от пушек. Вече можеше да го види, черен и мазен, извиващ се към небето като змия в пустинята. Нямаше да успее да стигне навреме.

Чарли! Чарли!

Отвори уста и се опита да извика името му, да му каже, че идва, ала прашният облак я задушаваше. Той изпълваше гърлото и устата и с горещина и пясък. Не можеше да произнесе нито звук и бе обзета от ужас като уплашено животно, надушило смъртта. Пясъчната пелена й пречеше да вижда. Димният стълб се мяркаше само от време на време насред мъглата, която я бе обвила.