Сандра Браун - Чейс

— Ти си наела някой, който да кара моя камион?

— Аха — отговори тя, съсредоточила цялото си внимание върху огромния камион, който профуча край тях със скорост, от която й се изправи косата.

— Много си оправна, нали?

— Начинът, по който го каза, ме кара да мисля, че това май не е комплимент.

— О, напротив! Искрено се възхищавам от способностите ти. Но повечето мъже, които познавам, се страхуват от такива свръхумни и преуспяващи жени. — Извърна глава, за да я погледне. — За това ли не си се омъжила? Така и не можа да си намериш мъж, който да е умен поне колкото теб…

Не бе в настроение да обсъжда личния си живот с него. Още повече, че привидно безобидният му въпрос бе натежал от присмех и недоизречен сарказъм.

— Трябва да се опиташ да поспиш, Чейс. Няма да можеш да се пребориш с болкоуспокояващото лекарство, което ти дадоха преди да тръгнем от болницата.

— Как се казваше това?

— Демерол.

— Не, говоря за друго. Как се наричаше състоянието, в което изпадат жените, които отчаяно се опитват да подражават на мъжете. Някакъв вид завист бе. О, да! Сексуална завист.

Въпреки движението и поледицата тя вдигна очи от пътя и го погледна. Самодоволното му изражение бе просто непоносимо. Така й се искаше да му отговори както подобава и да го постави на мястото му.

Отново съсредоточи цялото си внимание върху пътя и шумно преглътна.

— Всъщност, Чейс, веднъж вече бях сгодена.

Наперената му усмивка помръкна.

— Така ли? Кога?

— Преди няколко години, когато живеех в Хюстън. Той също беше посредник на недвижимо имущество. Работихме заедно, макар че той се занимаваше с продажба на търговски обекти, а аз — с продажба на жилища.

— И какво се случи? Кой развали годежа? Ти или той?

Тя отбягна прекия отговор.

— Излизахме заедно няколко месеца, преди да се сгодим. Беше много симпатичен и интелигентен, имаше страхотно чувство за хумор.

— Но не си пасвахте в леглото.

— Напротив. Пасвахме си чудесно.

Той поклати невярващо глава.

— Много ми е трудно да си представя, че изобщо си спала с някого.

— Колко мило от твоя страна — изрече тя с тон, който внушаваше точно обратното.

— Предполагам, че е защото в училище изобщо не излизаше с момчета.

— Просто никой не искаше да излиза с мен.

— Но ти се интересуваше само от училището и от отличните си оценки.

— Не е вярно.

— Е, поне така изглеждаше.

— Външният вид понякога лъже. И аз исках да съм красива и ухажвана. Исках да си имам сериозен приятел като всяко друго момиче в колежа.

— Хмм. Но да се върнем към годеника ти от Хюстън. Защо не се омъжи за него?

Тя се усмихна тъжно.

— Не го обичах. Една седмица преди сватбата бях облякла булчинската си рокля за последна проба. Майка ми и шивачката се суетяха около мен. Стаята бе пълна със сватбени подаръци.

— Погледнах се в огледалото и се опитах да свържа булката, която виждах отсреща, с мен самата — такава, каквато бях в действителност. Роклята беше великолепна. Родителите ми бяха направили всичко, което зависеше от тях, но това просто не бях аз.

— Опитах се да си представя как минавам по пътеката на църквата и се заклевам във вечна любов и преданост към мъжа, за когото бях сгодена, и внезапно осъзнах, че не мога да го направя. Не можех да постъпя толкова подло. Аз го харесвах. Възхищавах му се, но не го обичах.

— Затова спокойно съблякох красивата рокля от бял атлаз и съобщих на майка ми и на смаяната шивачка, че сватбата в края на краищата няма да се състои. Както сигурно можеш да си представиш, съобщението ми предизвика страхотна суматоха. Следващите няколко дни бяха истински кошмар. Всички ангажименти и уговорки с цветари, аранжори, организатори трябваше да бъдат отменени. Подаръците трябваше да се върнат на изпращачите им, придружени с извинителни картички.

— Ами той? Той как го прие?

— Много достойно. Е, в началото започна да спори. Опита се да ме убеди да не го правя, мъчеше се да ме накара да повярвам, че страховете ми са просто нормалните за всяка булка притеснения преди сватбата. Но след като поговорихме, той се съгласи, че най-добре е наистина да се откажем от този брак. Мисля, че в крайна сметка проумя, че не го обичах достатъчно.

— Направила си нещо ужасно, Марси!

— Зная — в гласа й се долавяше горчивина. — И никак не се гордея с постъпката си.

— Не, исках да кажа, че сигурно ти е било ужасно трудно. Иска се много кураж, за да развалиш годежа си само ден-два преди сватбата.