Сандра Браун - Чейс

Марси Джоунс вече изобщо не приличаше на непохватното, постоянно заровено в книгите си момиче, което всички деца бяха наричали Патето. Докато другите момичета от класа се стремяха да се включат в състава на мажоретките, тя бе председател на кръжока за дискусии и президент на клуба за изучаване на латински.

По-надарените й във физическо отношение съученички бяха избирани за кралици на випуска или пък бяха удостоявани с титлата Най-красиво момиче по случай Деня на влюбените, Марси пък получаваше награди за изключителните си постижения в учебната работа. Родителите й твърдяха, че нейните награди са много по-важни от тези на останалите момичета, но Марси бе достатъчно умна, за да разбере, че това не е точно така.

По онова време бе готова да замени всичките си дипломи и грамоти за осеяната с фалшиви диаманти корона, предназначена за Кралицата на красотата, и за една целувка от председателя на класа им, Чейс Тайлър. Едва ли някоя от съученичките й подозираше, че научните й занимания не са най-важното нещо в живота й. И как биха могли? Патето си бе пате. Всички се възхищаваха само от ума й и не обръщаха никакво внимание на външността й.

В този момент, обаче, Чейс не можеше да не забележи колко добре изглежда. След като приключи обяда си той каза:

— Прякорът ти никак не подхожда на една толкова изискана дама като теб.

— Благодаря!

— Няма защо. И както ти казвах…

— Не, ти просто се опитваше да ме разкараш.

Чейс зарови пръсти в разрошената си коса.

— Не че не оценявам това, което си направила за мен, Марси. Наистина съм ти задължен.

— Но просто искаш да останеш сам.

— Точно така.

— За да се отдадеш изцяло на мъката си, да потънеш отново в скръб и меланхолия.

— Отново позна. А сега предлагам да ми кажеш довиждане и да си тръгнеш. Освен ако, разбира се, не държиш да ме видиш как ще стана от леглото съвсем гол, покрит само с превръзката около ребрата си.

— Нямаш намерение да си тръгнеш от болницата, нали?

— Напротив.

— Но лекарят дори не те е прегледал тази сутрин.

— Не ми трябва доктор, за да разбера, че имам няколко счупени ребра. Нищо сериозно. Ще полежа ден-два и ще се оправя. Предпочитам да се излежавам някъде другаде — някъде, където уискито не е толкова кът.

С много усилия успя да се изправи и да седне на леглото. Задъха се от напрежението и от непоносимата болка. Очите му се напълниха със сълзи. Той изскърца със зъби, лицето му се разкриви в ужасна гримаса. След няколко мига болката му понамаля и той леко се отпусна.

— И как смяташ да стигнеш дотам? — попита тя. — Не можеш да шофираш в такова състояние.

— Ще се справя.

— И този път може би наистина ще успееш да се довършиш.

Той завъртя глава и прикова в нея гневния си поглед.

— Може би трябва да взема уроци по безопасно шофиране от теб?

Едва ли би могъл да каже или направи нещо друго, което да я нарани повече. Марси видимо се прегърби под тежестта на жестоките му думи. Кръвта се отцеди от главата й толкова бързо, че тя усети да й се завива свят.

В момента, в който чу думите, които бе изрекъл, Чейс наведе глава надолу и допря ударената си брадичка до гърдите си. От устата му се изля цял порой ругатни. След това замълча и в стаята се възцари напрегната тишина.

Най-накрая той вдигна глава и я погледна.

— Съжалявам, Марси…

Тя нервно мачкаше ръцете си и се взираше в празното пространство с невиждащ поглед.

— Винаги съм се питала дали не обвиняваш мен за катастрофата.

— Не, кълна се! Никога не съм смятал, че ти си виновна.

— Може би несъзнателно, но дълбоко…

— Не, Марси! Забележката ми преди малко бе крайно глупава и несправедлива. Казах ти, че ако останеш, ще се превърнем във врагове. — Той безпомощно вдигна ръце. — Понякога изпадам в такъв необуздан гняв, че ставам нетърпимо зъл и обиждам всеки, който се изпречи на пътя ми. Не съм много приятна компания. И точно затова искам да остана сам.

Болката, която разкъсваше душата му, бе толкова силна, че тя веднага му прости злобния и непозволен удар. Заприлича й на ранено животно, хванато в капан, което не допуска никого до себе си, за да му помогне. Две години след смъртта на Таня Чейс продължаваше да ближе сам раните си. А те все още не бяха заздравели. И едва ли някога щяха да заздравеят по този начин. Чейс се бе изолирал от хората и мъката му от ден на ден ставаше все по-остра и мъчителна. Той просто не можеше да се справи сам.

— Твърдо ли си решил да си тръгнеш от болницата?