Сандра Браун - Чейс

— Да — каза той. — Дори ако трябва да го направя пълзешком.

— Позволи ми тогава поне да те откарам до дома. В Милтън Пойнт.

— Забрави за това.

— Не бъди глупав, Чейс! Къде ще отидеш? Твоят приятел, клоунът, тръгна за Канада. При кого ще отседнеш?

— Имам цял куп приятелчета от родеото, при които бих могъл да се подслоня.

— Които кой знае дали ще се грижат за теб както трябва. — Тя се приближи и постави ръка на голото му рамо.

— Чейс, нека те закарам до Милтън Пойнт.

Той я погледна, стиснал упорито зъби.

— Не искам да си ходя у дома.

Това, което не знаеше, обаче, бе, че Марси бе не по-малко упорита от него. Характерът й беше твърд и непреклонен, макар че малко хора я познаваха откъм тая й страна. Тя прибягваше до упоритата си неотстъпчивост само когато нямаше никаква друга алтернатива.

— В такъв случай ще се обадя на Лъки и заедно ще решим как да постъпя с теб.

— Да не си посмяла! — изрева той. Скочи от леглото и силно се олюля веднага щом краката му докоснаха пода. — Не замесвай семейството ми в това. Чудесно мога да се справя и сам.

— О, сигурно. Та ти едва успяваш да се крепиш на краката си.

Като скърцаше със зъби от безсилие и болка, Чейс отново прикова поглед в нея.

— Моля те, върви си и ме остави сам!

Марси се изправи и изпъна раменете си назад.

— Не исках да повдигам този въпрос, Чейс, но ти не ми оставяш никаква друга възможност. Трябва да решим и въпроса с парите.

Този път успя да го изненада напълно. Той я погледна неразбиращо, а след това се намръщи и изръмжа:

— Пари ли? Какви пари?

— Парите, които трябваше да платя, за да те приемат на лечение в тази болница. Предположих, че няма да ти е приятно да те третират като бездомен бедняк, неспособен да си плати, и затова поех всички разходи.

— Какво си направила?

— В портмонето ти нямаше никакви кредитни карти. Не намерихме и пари в брой, така че трябваше да платя сметката.

Той прехапа долната си устна, видимо притеснен и разстроен.

— Вноската за участие беше неколкостотин долара, но ако не ги бях платил, нямаше да ме допуснат да участвам в родеото. А имах нужда от малко пари в брой.

— Е, значи си имал късмет, че се оказах наблизо, нали?

— Ще си получиш парите.

— Разбира се, че ще ги получа. Веднага щом се приберем в Милтън Пойнт, ще можеш да изтеглиш пари от банковата си сметка или пак да вземеш от брат си назаем.

— Марси… — Той отново бе готов за спор.

— Нямам намерение да се водя по акъла ти, Чейс! Според източници, които те познават добре, напоследък пиеш прекалено много. Как ще оздравееш, ако за теб не се грижат както трябва?

— Пет пари не давам дали ще оздравея или не.

— Но аз съм заинтересована да се оправиш.

— Защо?

— Защото искам да си получа обратно своите 572 долара и 62 цента. — След като каза това, тя се отправи към вратата и рязко я отвори. — Ще изпратя сестрата да ти помогне да се облечеш. — Многозначително го погледна, сякаш, за да му припомни, че е съвсем гол и че единствената му дрешка бе бялата превръзка, която опасваше счупените му ребра.

— Ами пикапът ми?

Марси не сваляше поглед от пътя. Дъждът, който се изливаше отгоре им, бе примесен с малки късчета лед.

— Погрижила съм се и за него.

— На буксир ли да го влачим, или какво? — Беше отказал да легне на задната седалка. Но веднага щом влезе в колата, отпусна глава назад и я подпря на облегалката. Колата й бе голяма и комфортна, защото в нея обикновено возеше клиентите си из околността. Парното се контролираше от датчик, а от стереоуредбата се носеше лека музика. Чейс бе заобиколен от всички възможни удобства, но той държеше очите си плътно затворени, макар че не спеше.

Бяха пътували едва половин час. Оставаха им още поне два. Сутрешният пиков час вече бе отминал и колите бяха пооредели, но времето, което се влошаваше с всеки изминал час, нравеше шофирането твърде рисковано. Валежът се усилваше — отвратителният дъжд, примесен с лапавица, който често тормози шофьорите в Северен Тексас през януари и февруари. Родеото и изложението на домашни животни във форт Уърт бяха неотменно най-сигурните предвестници на неприятните валежи.

Марси бе приковала поглед в пътя пред себе си, здраво стискаше волана и с минимална скорост се опитваше да се измъкне през лабиринта от магистрали, опасващи Далас. За неин лош късмет просто нямаше откъде другаде да мине, за да стигне до Милтън Пойнт.

— Наех един шофьор, който ще докара пикапа ти по-късно през седмицата — каза му тя. — Когато се оправиш достатъчно, за да шофираш, пикапът ти вече ще е у вас.