Марион Брадли: Черно и бяло

„Господи, Твоите потайности стоят по-високо от човешката промисъл. Мъж и жена. И един свещеник, който да ги венчае. Кети се страхува от него и въпреки това му се усмихва и предлага своята помощ. Какво да се прави, инстинкт. «Всеки в съюз с друг от племето си, мъжът с жена…» Колкото и да е неприятен и мръсен, той е мъж. И трябва да разпознае инстинкта в себе си и в Кети…“

Тези мисли притиснаха гърлото му. Кети — и онзи?!

„Бъди благоразумен. Той ще й даде онова, което тя иска и което ти не можа. Или не поиска. Глупаво е, защото си дал обета си пред един свят, който вече преживя своя крах. Ти защитаваше Кети от всякакви опасности. От гладни псета. От падащи стени. От плъхове. От свирепи подивели котки… Нима ще я повериш на мъж, който е по-опасен от всички тях?“

Джеф стисна юмруци и челюсти, целият трепереше от нервна възбуда, от желанието да се върне обратно и ако трябва, да се бие с Никълс за правото да притежава тази жена.

„Но тя не е моя… О, Господи Боже! О, благословена Майко, пресвета Дева Мария, смилете се над мен!“

И тогава чу сърцераздерателен писък. Беше Кети!

— Не! Не! Помогни ми, Джеф! Помогни ми! О, не-е-е!

Викът секна, сякаш скъсан от груба лапа.

Джеф забрави всички размишления, молитви и угризения. Смъкна от себе си последната обвивка на цивилизацията и хукна да бяга.

— Кети! Кети! — крещеше. — Идвам, скъпа!

Куршумът на Никълсън го прободи в гърдите и той се строполи край пътеката.

Кети, притиснала с длан устните си, гледаше ужасена брадясалия мъж.

— Ти го застреля! Ти го уби!

— Да, убих го, неговата мама да… — Кети осъзна единствено, че продължението на фразата беше ужасно гадно. — Цялата работа свърши. Ти сигурно се радваш, че те освободих от тоя мухльо. Сигурно те е чопнал, когато ти се е приискало, нали? Както и да е, няма го. Ха сега ела при мен, хубавицата ми… Ей, ти, какви ги вършиш?!

Кети ровеше из джобовете си. „Просто още един плъх“ — помисли си тя и сложи пръст върху спусъка. Изстрелът смъкна усмивката му. Тя се опита мигом да забрави неприятното му лице.

После се хвърли към Джеф и падна на колене, беззвучно мърморейки си нещо. Той отвори очи. Очите му бяха пречистено страдание.

— Кети…

— Аз го убих… — и се разплака. — Убих го…

— Не биваше… — За миг като че ли изгуби съзнание. — Трябва да се покаеш…

Ужасена, в някакво внезапно животинско озарение тя осъзна, че Джеф търси да сграбчи нещо върху гърдите си.

— Бях прав… Прав от самото начало… Докато се лутахме, двамата можеше… Добре, че се появи той… защото аз бих могъл… бих могъл да не устоя на… — и изплю тлъста кървава храчка.

— Не казвай нищо повече! Замълчи, Джеф, замълчи, мили…

Цялата в ридания, тя придърпа главата му в скута си. Замъгленият му поглед напразно се опитваше да й се порадва в настъпващия здрач. Мърмореше нещо несвързано на латински, после внезапно каза с трогателна нежност:

— Кети, мила… Наведи се и ми прошепни… Ти нарочно ли скри онзи ключ?

Потръпваща от сълзи, тя се наведе до ухото му, за да му отговори.

Но той вече не чуваше.

Отец Джеф Томас Браун тихичко промълви само:

— Господи, прости ми. Сега можеш да започнеш отначало с друга шепа глина…

И умря.

След минута Кети се изправи, зарязвайки го върху тревата.

— Да, той наистина беше прав за началото — рече тя никому, мушна пистолета в джоба си, взе две топли заешки бутчета и усмихвайки се странно, тръгна към лодката.

© 1962 Марион Зимър Брадли

Marion Zimmer Bradley

Black and White, 1962

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1321]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:34