Франсис Бърнет - Тайната градина

Споменът за всичко това едва ли можеше да повиши настроението на Арчибалд Крейвън, но докато влакът го носеше през планински проходи и златни равнини, човекът, който „се съживяваше“, започна да мисли по нов начин.

— Навярно съм сгрешил през тези десет години — си каза той. — Десет години са много време. Може би вече е късно да направя каквото и да е било — твърде късно. За какво съм мислил досега!

Разбира се, това бе „лоша магия“ — да започваш с „твърде късно“. Дори Колин би му казал това. Но Арчибалд Крейвън не знаеше нищо за магията — нито за бялата, нито за черната. Той се чудеше дали Сюзън Соуърби бе събрала куража да му пише само защото нейното майчинско чувство й бе подсказало, че момчето е много по-зле — може би фатално болно. Ако не беше го обхванало това странно спокойствие, Арчибалд Крейвън би се чувствувал по-нещастен откогато и да е било. Но успокоението му бе донесло известна смелост и надежда. Вместо да дава свобода на мислите за най-лошото, той откри, че се опитва да вярва в по-хубави неща.

— Възможно ли е тя да смята, че аз може би съм способен да му повлияя добре и да го обуздавам? — мислеше Арчибалд Крейвън. — Ще отида да я видя на път за Мисълтуейт.

Но когато спря каретата пред малката къщичка сред ливадите, седем-осем деца, които играеха наоколо, се събраха накуп, направиха седем-осем учтиви поклона и му казаха, че майка им отишла чак оттатък мочурите да помогне на някаква жена при раждането.

За „нашия Дикън“ те споделиха, без да ги пита, че ходи да работи в една градина в имението и прекарва там по няколко дни всяка седмица.

Мистър Крейвън гледаше яките малки фигури и кръглите червенобузи лица, всяко от което му се усмихваше по свой начин, и забеляза, че те са здрави и симпатични. Той се усмихна в отговор на приветливото им хилене, извади една златна монета от джоба си и я даде на „нашата Лизабет Елън“, която беше най-голяма от всички.

— Ако я разделите на осем, ще има по половин крона 17 17 Крона — 2 шилинга и половина. — Бел.пр. за всички — каза той.

После Арчибалд Крейвън си замина сред смях, весели усмивки и поклони, като остави зад себе си бурно въодушевление, побутвания с лакти и радостно подскачане.

Пътуването през чудесните ливади му подействува успокоително. Интересно защо той имаше чувството, че си отива у дома — нещо, което по-рано бе сигурен, че никога повече няма да изпита. Чувствуваше красотата на земята и небето, на моравите цветове в далечината. И кой знае защо усети, че сърцето му се стопля, когато наближаваше огромната стара къща, в която от шестстотин години живееха хора от неговата кръв. Последния път беше я напуснал, потрепервайки при мисълта за заключените стаи и за момчето на леглото с балдахин и брокатови завеси. Беше ли възможно Да го завари с поне малко подобрение? Щеше ли да успее да превъзмогне отдръпването си от детето? Колко реален бе онзи сън! Колко чуден и ясен беше гласът, който го зовеше: „В градината! В градината!“

— Ще потърся ключа — каза си той. — Ще се опитам да отворя вратата. Трябва! Макар че не зная защо.

При пристигането му в имението прислужниците, които го посрещнаха с обичайните церемонии, забелязаха, че изглежда по-добре. Мистър Крейвън не се уедини в отдалечените стаи, където обикновено живееше, обслужван от Пичър, а отиде в библиотеката и нареди да повикат мисис Медлък. Тя пристигна малко развълнувана, любопитна и разтревожена.

— Как е мастър Колин, Медлък? — попита той.

— Добре е, сър — отговори мисис Медлък, — той… той е променен, ако мога така да кажа.

— По-зле ли е?

Мисис Медлък се изчерви.

— Ами, виждате ли, сър — опита се да обясни тя, — нито доктор Крейвън, нито бавачката, нито аз можем да разберем.

— Защо?

— Да ви кажа право, сър, мастър Колин може и да е по-добре, а може и да е по-зле. Апетитът му, сър, е необясним, а постъпките му…

— Да не е станал още по… по-особен? — сбърчи тревожно вежди господарят й.

— Точно така, сър. Става все по-особен — ако го сравняваме с това, което беше. По-рано нищо не ядеше, после изведнъж започна да яде много, а после внезапно престана да яде отново и връщаше яденето както преди. Вие може би не знаете, сър, но по-рано той изобщо не даваше да го извеждат навън. Какво ли не сме преживели, само за да го накараме да излезе навън с количката, просто тръпки ще ви побият. Доктор Крейвън заяви, че не може да отговаря за него, ако го насилваме. И сър, без никакво предупреждение, скоро след една от най-ужасните си кризи, изведнъж поиска да го извеждат всеки ден, и то мис Мери и момчето на Сюзън Соуърби — Дикън, който можел да бута количката. Той ги обикна и двамата. Тогава Дикън доведе тук опитомените си животни и — няма да повярвате, сър — той е навън от сутрин до вечер.