Франсис Бърнет - Тайната градина

— Може би — мислеше той — ставам по-силен.

Не само тялото, но и душата му укрепваше — в редките спокойни часове, когато мислите му вземаха друга посока. Той започна да мисли за Мисълтуейт и да се чуди дали да не се върне у дома. От време на време се сещаше бегло и за сина си и се питаше как ли ще се чувствува, когато отново застане до леглото с колони и резби и погледне бледото като слонова кост личице с изострени черти и дълги мигли. Той избягваше да мисли за това.

Един ден се случи нещо чудно. Той дълго се бе разхождал и когато се връщаше, на небето бе изгряла пълна луна. Целият свят изглеждаше залят със сребро. Тишината на езерото, брегът и гората бяха тъй прекрасни, че той не се прибра във вилата, където живееше. Седна до самата вода и вдъхна божествените ухания на нощта. Започна да го обхваща странно спокойствие и той неусетно заспа. Присъни му се сън — толкова истински, че той не разбра, че сънува. По-късно, като си спомняше за него, се виждаше седнал на брега, съвсем буден, потънал в уханието на късно разцъфнали рози и заслушан в тихия плясък на водата. Изведнъж чу, че някой го вика. Гласът беше нежен и ясен, щастлив и далечен, но се чуваше съвсем отчетливо:

— Арчи! Арчи! Арчи! — зовеше го гласът, а след това — още по-мило и ясно: — Арчи! Арчи!

Той скочи, без дори да се стресне. Гласът бе тъй истински и му се струваше тъй естествено, че го чува.

— Лилиас, Лилиас — извика той, — Лилиас, къде си?

— В градината — дойде отговорът като звук от златна флейта, — в градината.

В този миг сънят свърши, но той не се събуди. Спа дълбоко цяла нощ. Когато се събуди, бе настъпило великолепно утро. Един прислужник стоеше до него и го гледаше. Той беше италианец и бе свикнал (както и останалите прислужници във вилата) да приема без въпроси странностите на господаря-чужденец. Никой не знаеше кога той ще излезе, кога ще се прибере, къде ще предпочете да спи, дали ще се разхожда из градината цяла нощ, или ще лежи в лодката на езерото.

Прислужникът държеше табличка с писма и безмълвно изчака мистър Крейвън да ги вземе. Когато той си отиде, мистър Крейвън продължи да седи, загледан в езерото, като държеше писмата в ръка. Необичайното спокойствие още не бе го напуснало, а имаше и нещо ново — една лекота, сякаш нищо жестоко не бе го сполетяло, — сякаш нещо се бе променило. Той си спомни съня така живо, като че бе действителност.

— В градината! — каза си той замислено. — В градината! Но вратата е заключена, а ключът — заровен дълбоко.

След няколко минути той започна да преглежда писмата си. Най-отгоре на купа лежеше едно от Йоркшир, адресирано с прост женски почерк, който му беше непознат. Той го отвори, без да се замисли кой ли му пише, но още първите думи привлякоха веднага вниманието му.

Уважаеми господине,

Аз съм Сюзън Соуърби, която се осмели веднъж да ви заговори в ливадите. Тогава ви говорих за мис Мери. Сега пак се осмелявам да ви говоря. Моля ви, сър, аз бих се върнала у дома, ако бях на ваше място. Мисля, че ще сте доволен, ако се върнете, и моля за извинение. Мисля, че вашата лейди също би ви помолила да се върнете, ако беше там.

Ваша покорна прислужница

Сюзън Соуърби

Мистър Крейвън прочете писмото два пъти, преди да го сложи обратно в плика. Той продължаваше да мисли за съня.

— Ще се върна в Мисълтуейт — каза той. — Да, веднага ще се върна.

Прекоси градината и отиде във вилата, където нареди на Пичър да приготви багажа му за връщане в Англия.

След няколко дни той беше отново в Йоркшир. По време на дългото си пътуване с влака се улови, че мисли за момчето си толкова, колкото никога не бе мислил през последните десет години. През тези години единственото му желание бе да го забрави. Сега, въпреки че нямаше намерение да мисли за сина си, споменът за него непрекъснато витаеше в ума му. Той си спомни черните дни, когато беснееше като луд, защото детето беше живо, а майката — умряла. Не искаше да го види, а когато най-после отиде да го погледне, детето беше ужасно слабо. Всички бяха уверени, че след няколко дни ще умре. Но за изненада на тези, които се грижеха за него, дните минаваха, а то продължаваше да живее. Сега пък всички бяха сигурни, че то ще остане уродливо и недъгаво същество.

Той не бе имал търпение да е лош баща, но изобщо не се бе почувствувал баща. Осигуряваше лекари, бавачки и разкош на детето, но само при мисълта за момчето се свиваше и потъваше в собственото си нещастие. Когато след едногодишно отсъствие за първи път се върна в Мисълтуейт и малкото нещастно същество апатично вдигна към него огромните си сиви очи с черни мигли, които така приличаха и същевременно така ужасно не приличаха на щастливите очи, които бе обожавал, той не можа да понесе гледката и се извърна, бледен като смъртник. След този случай той почти не виждаше сина си, освен когато детето спеше, и всичко, което знаеше за Колин, бе, че е полунормален инвалид със злобен, истеричен нрав. Можеха да предпазят момчето от пристъпите на ярост, които бяха опасни за него, само като изпълняваха абсолютно всички негови желания, до най-малката подробност.