Франсис Бърнет - Тайната градина

Докато тайната градина се съживяваше, а заедно с нея и двете деца добиваха жизненост, един човек бродеше по красивите, далечни норвежки фиорди, по планините и долините на Швейцария. Вече десет години съзнанието му беше заето от мрачни сърцераздирателни размишления. Той нямаше смелост да позволи на други мисли да изместят тъжните. Скиташе с тях край сините езера, лежеше по планинските поляни с дъх на цветя и навсякъде те бяха с него. Страшна скръб го бе сполетяла, когато бе много щастлив, душата му се бе изпълнила с мрак и той упорито отказваше и на най-малкия лъч светлина да проникне в нея. Този човек беше забравил дома си и задълженията си. Когато пътуваше, мракът така властвуваше над него, че самият му вид не носеше добро на хората, защото той сякаш отравяше със скръбта си въздуха около себе си. Повечето от непознатите го смятаха за луд или за човек, на чиято душа тежи някакво страшно престъпление. Той беше висок, с продълговато лице и приведени рамене. Името, под което се регистрираше в хотелите, беше: „Арчибалд Крейвън, Мисълтуейт, Йоркшир, Англия.“

Много време бе изминало, откак той се срещна с Мери в кабинета си и й позволи да притежава „парче земя“. Оттогава насам той бе пропътувал много страни, бе посетил най-красивите места в Европа, но никъде не остана повече от няколко дни. Избираше си най-тихите и отдалечени кътчета. Изкачваше се на върхове, чиито чела бяха в облаците, и гледаше надолу към други планини, които се озаряваха от изгряващото слънце и изглеждаха тъй, сякаш в този миг светът се раждаше.

Но тази светлина като че ли никога не достигаше до него, докато един ден, за пръв път през тези години, с него не се случи нещо особено. Той се намираше в една прекрасна долина в австрийския Тирол и се разхождаше из невероятно красиви места, но това не успяваше да разсее сянката в душата му. По едно време той се умори и легна да почине върху зеления килим от мъх покрай един поток. Водата беше бистра и течеше весело и бързо по тясното си корито сред пищна зеленина. Понякога бълбукането й около камъните приличаше на тих смях. Птици идваха и потапяха главици във водата, пиеха, след това разперваха крила и отлитаха. Потокът беше като живо същество, но гласът му правеше тишината още по-дълбока. Цялата долина бе потънала в тишина.

Както седеше загледан в бистрата вода, Арчибалд Крейвън почувствува, че душата и тялото му постепенно се успокояват и стават тихи като самата долина. Помисли, че ще заспи, но не стана така. Седеше и гледаше огряната от слънцето вода, когато забеляза, че покрай нея растат цветя. Красиви сини незабравки бяха цъфнали толкова близо до потока, че листата им бяха напръскани от водата. Докато ги гледаше, той си спомни как някога, преди години, също бе съзерцавал такива неща. Изпълнен с нежност, мислеше колко са красиви незабравките и каква синева се крие в стотиците им цветчета. Неусетно тази обикновена мисъл бавно изпълни съзнанието му, докато накрая всичко останало бе изтласкано на заден план. Сякаш в някакъв застоял вир бе бликнал чист, свеж извор и всички тъмни води бяха изтекли навън. Но той не съзнаваше това. Само чувствуваше, че долината все повече притихва, а той седеше, загледан в нежните сини цветове. Не знаеше колко време е минало и какво става с него, но накрая сякаш се пробуди от сън, бавно се изправи на килима от мъх и дълбоко въздъхна, като се чудеше на себе си. Струваше му се, че нещо в него се е отвързало и тихо се е освободило.

— Какво ли става? — прошепна той и прокара ръка на челото си. — Сякаш чувствувам, че живея!

Никой не можеше да му обясни как се е случило това, но той си го спомни месеци по-късно, когато разбра, че точно на този ден Колин бе извикал в тайната градина: „Аз ще живея — ще живея вечно!“

Необикновеното спокойствие не го напусна до вечерта и той спа дълбоко и отморяващо, но не задълго. Следващата нощ човекът отново отвори вратите за мрачните си мисли и те нахълтаха обратно в съзнанието му. Той напусна долината и продължи скитанията си. Но странно — имаше понякога минути, когато, без да знае как, мрачното бреме се повдигаше за малко и той отново се чувствуваше жив човек. Бавно, бавно, без да знае причината за това, той „оживяваше“ едновременно с градината.

Златната есен смени златното лято и той отиде на езерото Комо. Красотата там беше неописуема. Той прекарваше по цели дни загледан в кристалната синева на езерото или се разхождаше сред меката гъста зеленина на хълмовете, докато се умореше тъй, че да може да заспи. Но независимо от разходките човекът бе започнал да спи по-спокойно и сънищата вече не го ужасяваха като преди.