Франсис Бърнет - Тайната градина

— Колкото повече се смеят, толкова по-добре за тях! — възкликна мисис Соуърби, като също се засмя. — Хубавият, здрав детски смях по всяко време е по-добър от хапчетата. Сигурна съм, че и двамата ще напълнеят.

— Те вече пълнеят — каза Дикън. — Толкова огладняват, че не знаят как да получат достатъчно ядене, без да направят впечатление на прислугата. Мастър Колин казва, че ако продължи да иска повече храна, няма изобщо да му вярват, че е болен. Мис Мери иска да му дава своята порция, но той казва, че тя ще отслабне, ако гладува, а трябва и двамата едновременно да напълнеят.

Мисис Соуърби се разсмя от сърце, като научи за тези трудности, и дори се превиваше от смях, загърната в синята си пелерина. Дикън се смееше заедно с нея.

— Знаеш ли какво, моето момче — рече мисис Соуърби, когато си пое дъх. — Намислих начин да им помогна. Като отиваш сутрин при тях, ще им носиш една кана прясно мляко, аз ще им пека домашен хляб с препечена кора и кифли със стафиди, каквито всички деца обичат. Няма нищо по-хубаво от прясно мляко и хляб. Така те ще могат донякъде да залъжат глада си, докато са още в градината, а като се приберат в къщи, хубавата храна ще ги донасити.

— Ех, мамо! — извика Дикън възхитен. — Ти си чудесна! Винаги намираш начин. Вчера бяха гладни като вълци и не виждаха как ще успеят да се въздържат да не поръчват повече храна. Толкова бяха гладни.

— И двамата са малки. Сега растат бързо и заякват. Малките деца огладняват като вълчета и храната е най-важното за тях — рече мисис Соуърби. Тя се усмихна по същия начин, както се усмихваше Дикън. — Е, поне се забавляват добре.

Тя беше права, тази чудесна, спокойна майка, особено когато каза, че „представленията“ ще им доставят радост. Наистина Колин и Мери смятаха, че това е едно от най-вълнуващите ги забавления. Идеята да се предпазят от подозрения им беше най-напред несъзнателно подсказана от сестрата, а после от доктор Крейвън.

— Апетитът ви се подобрява, мастър Колин — бе казала сестрата един ден. — По-рано вие нищо не хапвахте, а и толкова много неща не ви понасяха.

— Сега всичко ми понася — отвърна Колин и като видя, че сестрата го гледа любопитно, изведнъж се сети, че може би не трябва да изглежда така добре още отсега. — Поне не се случва толкова често да не ми понасят. Това е от чистия въздух.

— Сигурно е така — съгласи се сестрата, като го гледаше озадачено. — Но трябва да поговоря с доктор Крейвън за това.

— Как само те зяпаше! — каза Мери, когато сестрата си отиде. — Сякаш мислеше, че тук има нещо, което трябва да открие.

— Няма да й позволя нищо да открие — заяви Колин. — Никой не трябва да започва да разбира отсега.

Когато доктор Крейвън дойде същата сутрин, и той изглеждаше озадачен. Зададе няколко въпроса, които раздразниха Колин.

— Ти стоиш дълго в градината — подхвърли докторът. — Къде ходиш?

Колин направи любимата си гримаса на царствено безразличие.

— На никого няма да кажа къде ходя — отвърна той. — Ходя на едно място, което ми харесва. Наредил съм никой да не се приближава. Не мога да понасям да ме гледат и следят. Вие знаете това!

— Ти като че ли си навън по цял ден, но не мисля, че ти е навредило, наистина не мисля. Сестрата казва, че ядеш много повече откогато и да било.

— Може би… — каза Колин, осенен от внезапно вдъхновение, — може би този апетит е неестествен.

— Не мисля, че е така. Храната доста добре ти понася — възрази доктор Крейвън. — Бързо напълняваш и цветът на лицето ти е по-добър.

— Може би… може би съм подпухнал и трескав — рече Колин, като си придаваше обезкуражен и мрачен вид.

— Хора, които няма дълго да живеят, често изглеждат по-различни.

Доктор Крейвън поклати отрицателно глава. Хвана ръката на Колин и нави ръкава му.

— Не си трескав — каза той замислено. — А и в напълняването ти няма нищо лошо. Ако можем да продължим така, моето момче, няма вече да говорим за умиране. Баща ти ще бъде много щастлив, когато научи за това забележително подобрение.

— Няма да позволя да му се казва такова нещо! — избухна яростно Колин. — Той само ще се разочарова, ако положението ми отново се влоши. А то може да се влоши още тази нощ. Може да получа нервна треска. Дори вече чувствувам нещо такова. Няма да позволя на никого да пише на баща ми! Няма! Няма! Вие ме ядосвате, а знаете, че това ми действува зле. Започва да ми става горещо. Мразя да се пише и говори за мене толкова, колкото и да ме гледат!

— Тихо, моето момче — успокояваше го доктор Крейвън. — Нищо няма да пишем без твое разрешение. Много си чувствителен, а не трябва да разваляш хубавото, което е постигнато.