Франсис Бърнет - Тайната градина

— Сега ще се разходя из градината — обяви той.

Главата на Бен Уедърстаф тъкмо се бе килнала назад и той се изправи сепнато.

— Беше заспал — каза Колин.

— Нищо подобно — промърмори Бен. — Проповедта си беше хубава, но аз трябва да изчезвам преди събирането на лептата. — Още не беше се събудил напълно.

— Не се намираш в черква — каза Колин.

— Аз ли? — изправи се Бен. — Кой казва, че съм? Чух всяка дума! Ти каза, че Магията била в гърба ми. Докторът на туй му вика ревматизъм.

Раджата махна с ръка.

— Това не е била хубава Магия. Ти ще се оправиш.

Имаш моето разрешение да си вършиш работата. Но утре ела пак.

— Ще ми се да те видя как се разхождаш из градината — измърмори Бен.

Не беше недружелюбно, но все пак измърмори. Всъщност като по-стар от присъствуващите и нямащ пълна вяра в Магията, той си науми, ако го отпратят, да се покачи на дървената стълба и да наблюдава от стената, та в случай на несполука да може да се притече на помощ.

Раджата се съгласи той да остане и така шествието се оформи. Наистина приличаше на шествие. Начело беше Колин с Дикън и Мери от двете му страни. Бен Уедърстаф вървеше отзад, а след тях вървяха „създанията“ — агнето и малкото лисиче близо до Дикън, белият заек подскачаше напред и се спираше да похрупа, а Сажда ги следваше тържествено, сякаш беше най-главната.

Шествието напредваше бавно, но с достойнство. На всеки няколко метра спираха да почиват. Колин се подпираше на ръката на Дикън и Бен Уедърстаф скритом беше нащрек, но от време на време Колин се отделяше от Дикън и правеше няколко крачки сам. Главата му все още беше вдигната високо и имаше много тържествен вид.

— Магията е в мене! — повтаряше той. — Магията е в мене! Магията ме прави силен! Усещам я! Усещам я!

Изглеждаше съвсем сигурно, че нещо държи Колин и му дава сили. Той сядаше на пейките в нишите и веднъж-дваж седна на тревата, а на няколко пъти спираше на пътеката и се облягаше на Дикън, но не се предаде, докато не обиколи цялата градина. Когато се завърна при дървото, бузите му бяха поруменели и имаше победоносен вид.

— Направих го! Магията успя! — извика той. — Това е първото ми научно откритие.

— Какво ли ще каже доктор Крейвън? — промълви Мери.

— Нищо няма да каже — отговори Колин, — защото няма да разбере. Това ще бъде запазено в най-дълбока тайна. Никой не трябва да знае нищо, преди да съм станал силен и да мога да ходя и да тичам като другите момчета. Ще идвам тук всеки ден на стола си и ще ме връщат с него. Не желая хората да си шушукат и да задават въпроси и няма да допусна баща ми да научи, преди опитът да е успял напълно. Тогава, като се върне в Мисълтуейт, някой път просто ще вляза в кабинета му и ще кажа: „Виж ме, аз съм като всички момчета. Здрав съм и ще живея, ще стана голям мъж! Това бе постигнато чрез един научен опит.“

— Ще помисли, че сънува — извика Мери. — Няма да повярва на очите си.

Колин тържествуващо се изчерви. Беше убедил сам себе си, че ще оздравее, което означаваше, че е спечелил по-голямата част от битката, стига да си даваше сметка за това. А мисълта, която най-много го окуражаваше, беше за това, как ще изглежда баща му, когато види, че има син — здрав и силен като всички други. Едно от най-страшните нещастия през миналите дни, когато беше болен, бе негодуванието, че е изнежено дете с немощен кръст, чийто баща се страхува да го погледне.

— Той ще бъде длъжен да повярва — каза Колин. — Едно от нещата, които ще направя, след като Магията сполучи и преди да започна с научните открития, е да стана спортист.

— След седмица-две сигурно ще тренираш бокс — каза Бен Уедърстаф. — Накрая ще спечелиш Пояса, ще печелиш всички награди и ще станеш шампион на цяла Англия.

Колин строго прикова поглед в него.

— Уедърстаф, това е неуважение. Не си позволявай волности само защото си посветен в тайната. Колкото и да сполучи Магията, шампион няма да ставам. Аз ще бъда Научен откривател.

— Моля за прошка, моля за прошка, сър — отвърна Бен, отдавайки чест. — Трябваше да разбера, че не е за шега работата. — Но очите му блестяха и вътрешно бе доволен. Всъщност нямаше нищо против да го мъмрят, тъй като мъмренето показваше, че момчето набира сила и кураж.

Тайната градина не беше единствената, в която работеше Дикън. Около къщичката им в мочурливите ливади имаше парче земя, оградено с нисък зид от неодялани камъни. Рано сутрин и късно привечер, в сгъстяващия се мрак, а също и в дните, когато не се срещаше с Мери и Колин, Дикън работеше там. Садеше и отглеждаше за майка си картофи, зеле, репи, моркови и треви за подправки. Заобиколено от животните си, момчето правеше там чудеса и това сякаш никога не му омръзваше. Докато копаеше или плевеше, той си подсвиркваше и си пееше йоркширски песнички или говореше със Сажда и Капитан и с братчетата и сестричетата си. Учеше ги да му помагат.