Франсис Бърнет - Тайната градина

— Нямаше да се оправяме така добре, ако не беше градината на Дикън — казваше мисис Соуърби. — Той кара всичко да расте. Неговите картофи и зелки са два пъти по-големи от тези на другите хора и имат такъв вкус, какъвто нямат никои други.

Когато й оставаше малко свободно време, тя обичаше да отива при него и да си говорят. След вечеря беше все още светло и можеше да се работи. Това беше времето й за почивка. Тя сядаше на ниския зид и слушаше разказите на сина си за всичко, което е правил през деня. Майката на Дикън много обичаше тези минути. В градината му растяха не само зеленчуци. Дикън купуваше от време на време семена на цветя по за едно пени и ги засяваше сред храстите цариградско грозде и дори сред зелето. Там имаше цели лехи от резеда, карамфили и градински теменуги. Имаше и цветя, чиито семена той събираше за следващата година, а също и корени, които цъфтяха сами всяка пролет и с течение на времето се разпростираха в красиви туфи. Ниският зид беше едно от най-прелестните неща в Йоркшир, защото бе приютил в цепнатините между камъните си най-различни растения от мочурливите ливади: напръстник, папрати, кресон и пълзящи растения. Те го покриваха целия и само тук-там се виждаха части от камъните.

— За да растат добре, мамо, трябва да им бъдеш приятел — обичаше да казва Дикън, — ама истински приятел. Те са също като животните. Ако са жадни, дай им да пият, ако са гладни, дай им да ядат. И те като нас искат да живеят. Ако умрат, ще имам чувството, че съм бил лошо момче и че съм се отнасял с тях безсърдечно.

В тези часове привечер мисис Соуърби научаваше всичко, което ставаше в имението Мисълтуейт. Отначало Дикън й казваше само, че „мастър Колин“ много обича да излиза навън и в околността с мис Мери и че това му се отразява добре. Но съвсем скоро двете деца решиха, че майката на Дикън може „да се посвети в тайната“. Те не се съмняваха, че на нея наистина „могат да се доверят“.

Една прекрасна тиха вечер Дикън й разказа цялата история с всички вълнуващи подробности за заровения ключ, за червеношийката, за сивата мъгла, която обгръщала и придавала безжизненост на всичко, за тайната, която Мери смятала никога да не издава. За отиването си при Мери и как тя му бе доверила тайната, за съмненията на мастър Колин и драматичното му въвеждане в скритите владения, за случката, когато сърдитото лице на Бен Уедърстаф надничаше иззад стената, и внезапната яростна сила на мастър Колин. Всичко това накара хубавото лице на мисис Соуърби да смени няколко пъти цвета си.

— Боже мой! — възкликна тя — Добре стана, че това момиченце дойде в Мисълтуейт. Било е и за нейно, и за негово добро. Да стои на краката си! А ние всички мислехме, че е малоумен и че няма и една права кост в тялото си.

Тя зададе много въпроси, а сините й очи издаваха дълбока замисленост.

— А как приемат това в имението, щом той е така добре, весел е и никога не се оплаква? — попита тя.

— Не могат да разберат какво става. С всеки изминал ден лицето му се променя, става по-закръглено, восъчният му цвят изчезва. Но той все още трябва да се оплаква по малко — обясни Дикън с весела усмивка.

— Защо така, за бога? — попита мисис Соуърби. Дикън се засмя.

— Прави го, за да не разберат какво става. Ако докторът научи, че стои на краката си, ще пише на мистър Крейвън, а мастър Колин иска сам да открие своята тайна на баща си. Ще прилага Магията на краката си всеки ден, докато баща му се завърне, и тогава ще влезе в стаята му и ще му покаже, че е здрав като другите деца. Но мастър Колин и мис Мери мислят, че най-добре ще бъде той да се оплаква от време на време и да хленчи, за да заблуждава другите.

Мисис Соуърби тихо се засмя, доста преди той да завърши последното изречение.

— Е — рече тя, — добре се забавляват двамата, няма що. Хубави представления си устройват, а децата много обичат да се правят на артисти. Дикън, момчето ми, разкажи ми какво точно правят.

Дикън престана да плеви и седна с подвити крака, готов да разказва. Очите му доволно блестяха.

— Всеки път, когато мастър Колин ще излиза, го носят на ръце до количката му — започна да обяснява той. — Той се кара на Джон, лакея, че не го носи достатъчно внимателно. Прави се колкото може по-безпомощен и дори не вдига глава, докато не се отдалечим от къщата и не изчезнем от погледите им. А как мърмори и се гневи, докато го слагат в количката! Двамата с мис Мери толкова се забавляват — той пъшка и се оплаква, а тя казва: „Горкият Колин! Много ли те боли? Толкова ли си слаб, бедно момче?“ Работата е там, че понякога едва издържат да не се разсмеят. А когато сме вече в безопасност в градината, се смеят до премаляване. Понякога дори притискат лица във възглавниците на мастър Колин, за да не ги чуят градинарите, ако са наблизо.