Франсис Бърнет - Тайната градина

— Ако го правите всеки ден с онова постоянство, с което се обучават войниците, ще видим какво ще стане и дали опитът ще е успешен. Човек научава разни неща, като си ги повтаря и мисли за тях, докато те останат в ума му завинаги — мисля, че с Магията ще бъде същото. Ако непрестанно я викате при вас на помощ, тя ще стане част от вас и ще остане, за да ви помага.

— Веднъж в Индия чух един офицер да казва на майка ми, че имало факири, които повтарят някои думи хиляди пъти — каза Мери.

— Аз съм чувал жената на Джем Фетълуърт да повтаря едно и също нещо хиляди пъти — да вика на Джем, че е пияно животно — сухо каза Бен Уедърстаф. — Все нещо става от тая работа, няма как. Той й дръпна един хубав пердах, после отиде в „Синия лъв“ и се напи като свиня.

Колин събра вежди и помисли някое време. После се развесели.

— Тъй — рече той, — виждате, че нещо наистина се е получило. Тя е използувала лоша Магия и това го е накарало да я набие. Ако беше използувала хубава Магия и беше казала нещо приятно, сигурно той нямаше да се напие като свиня, сигурно… сигурно щеше да й купи някоя нова шапка.

Бен Уедърстаф се засмя, а в старческите му очички се четеше скрито възхищение.

— Умно момче си ти, мастър Колин — каза той. — Следващия път, като видя Бес Фетълуърт, ще й подскажа какво може да направи Магията за нея. Тя ще бъде много доволна, ако научният опит проработи, а и Джем също.

Дикън беше изслушал лекцията с любопитство и радост, което блестеше в кръглите му очи. Орехчо и Черупчо бяха на раменете му, в ръце държеше един дългоух заек и непрекъснато го галеше, а той беше присвил уши назад от задоволство.

— Мислиш ли, че опитът ще успее? — попита го Колин, като се чудеше за какво ли мисли. Често, когато виждаше, че Дикън гледа него или някое от своите животни с широка щастлива усмивка, се чудеше за какво ли мисли.

Сега той се усмихваше и усмивката му беше по-широка от обикновено.

— Да — отговори той. — Мисля, че ще успее! Ще стане като със семената, когато слънцето ги огрее. Сигурен съм, че ще стане! Сега ли ще го започнем?

Колин се зарадва много, а също и Мери. Подбуден от спомени за картини с факири и поклонници, Колин предложи да седнат всички с кръстосани крака под свода на дървото.

— Все едно, че седим в някакъв храм — каза Колин. — Доста се уморих и искам да седна.

— А! — възкликна Дикън. — Не бива да започваш, като казваш, че си уморен. Това може да развали Магията.

Колин се обърна и втренчи поглед в невинните му сини очи.

— Прав си — бавно продума той. — Трябва да мисля само за Магията.

Всичко изглеждаше много тържествено и тайнствено, когато седнаха в кръг. Бен Уедърстаф се чувствуваше тъй, сякаш го бяха накарали да отиде на молитвено събрание. Обикновено той беше твърдо против молитвените събрания, но тъй като сега това беше дело на раджата, не му беше неприятно и дори беше поласкан, че е призован да помага. Господарката Мери беше обзета от възхищение. Дикън държеше заека в ръце и сигурно правеше някакви магически заклинания, които никой не чуваше, защото, щом седна с кръстосани крака като другите, враната, лисицата, катеричките и агнето полека се приближиха и заеха места в кръга.

— „Създанията“ дойдоха — тържествено каза Колин. — Те искат да ни помогнат.

Мери си помисли, че Колин наистина е красив. Държеше главата си високо вдигната, сякаш беше някакъв жрец, а особените му очи имаха странен израз. Светлината падаше върху него през короната на дървото.

— Сега ще започнем — обяви той. — Дали да се поклащаме напред-назад, Мери, сякаш сме дервиши?

— Аз не мога да се клатушкам напред-назад — каза Бен Уедърстаф. — Имам ревматизъм.

— Магията ще го премахне — произнесе Колин с глас на върховен жрец, — но ние няма да стоим, докато това стане. Ние само ще припяваме.

— Аз не мога нищо да припявам — каза Бен Уедърстаф раздразнително. — Единствения път, когато опитах, ме изгониха от църковния хор.

Никой не се засмя. Всички бяха твърде сериозни. Даже сянка от усмивка не мина по лицето на Колин. Той мислеше единствено за Магията.

— Тогава аз ще припявам — каза той. И започна. Имаше необикновения вид на момче-дух. — Слънцето грее, слънцето грее. Това е Магията. Цветята растат, корените се събуждат. Това е Магията. Да си жив — ето Магията, да си силен — ето Магията. Магията е в мене. Магията е в мене. Тя е в мене, тя е в мене. Тя е във всички нас. Тя е на гърба на Бен Уедърстаф. Магия! Магия! Ела на помощ!

Той каза това много, много пъти — не хиляди пъти, но доста много. Мери слушаше в захлас. Чувствуваше, че едновременно е и особено, и красиво, искаше й се да не спира. Бен Уедърстаф започна да усеща как сякаш потъва в сън, който беше много хубав. Бръмченето на пчелите по цветята се примесваше с монотонното припяване и унасяше в дрямка. Дикън седеше с кръстосани крака, заекът беше заспал на едната му ръка, а другата беше отпуснал на гърба на агнето. Сажда беше избутала едната катеричка и се беше сгушила на рамото му. Най-после Колин спря.