Джеймс Балард - Градината на времето

Но сетне осъзна, че хоризонтът бе много, много по-близо, отколкото преди, че онова, което бе смятал за линия на хоризонта, бе всъщност първият хребет.

Когато се присъедини към графинята за вечерната им разходка, той не й каза нищо за видяното, но тя можа да надникне и отвъд небрежната му безгрижност, затова направи каквото можа, за да разсее безпокойството му.

Докато слизаха по стълбите, тя посочи градината на времето.

— Каква красива гледка, Аксел. Все още има толкова много цветя.

Аксел кимна, усмихвайки се на себе си и на опита на жена му да го окуражи. Думите й „все още“ разкриваха и нейното несъзнателно очакване на края. Всъщност, от стотиците цветя, които растяха в градината, бяха останали само десетина, и няколко от тях бяха малко по-големи от пъпки, а само три или четири бяха напълно зрели растения. Докато крачеха към езерото и роклята на графинята шумолеше по хладния торф, той се опита да вземе решение дали да откъсне първо големите цветя или да ги остави за накрая. Обективно погледнато, по-добре щеше да се даде на по-малките цветя време да израстнат и съзреят, а това преимущество щеше да бъде изгубено, ако оставеше големите цветя за последния отпор, както му се искаше. От друга страна обаче, той съзнаваше, че всъщност нямаше никакво значение коя от двете тактики щеше да избере; градината щеше да загине скоро, а малките цветя изискваха повече време, отколкото можеше да им даде, за да акумулират сгъстеното време в сърцевините си. През целия си живот той не бе успял да забележи и едничко доказателство за растеж сред цветята. По-големите цветове винаги си бяха съзрели, а нито една от пъпките не бе показвала и най-малкия симптом на развитие.

Докато преминаваха по мостчето над езерото, той и жена му се вгледаха в отраженията си в неподвижните тъмни води. Защитен от павилиона от една страна и високата стена около градината от друга, при наличието на билата в далечината, Аксел се чувстваше спокоен и сигурен, струваше му се, че равнината с настъпващото множество бе кошмар, от който се бе избавил с навременното си събуждане. Той обви с ръка гладкия кръст на жена си и я притисна нежно до рамото си; сети се, че не я бе прегръщал от няколко години, макар съвместният им живот да бе извън времето и той можеше да си спомни, като че ли бе вчера, деня, в който я доведе за пръв път да заживеят във вилата.

— Аксел — попита жена му с неочаквана сериозност, — преди градината да умре… бих ли могла да откъсна последното цвете?

Той разбра молбата й и леко кимна. През последвалите дни той късаше останалите цветя едно по едно, като остави за жена си една малка пъпка, която растеше точно под терасата. Късаше ги напосоки, без да ги брои или да се ограничава, от време на време, когато се наложеше, откъсваше едновременно по две или три от малките пъпки. Приближаващата орда вече бе стигнала втория и третия хребет и представляваше огромно множество — измъчено човечество, което закриваше хоризонта. От терасата Аксел можеше ясно да види тътрещите се, уморени редици, които се спускаха надолу към подножието на последните хребети, понякога до него достигаха гласовете им, примесени с яростни викове и с плясъка на камшици. Дървените коли се клатушкаха насам-натам на разкривените си колела, а коларите се мъчеха да не изпуснат управлението им. Доколкото Аксел схващаше, нито един отделен член на тълпата не бе наясно с общата посока на движението й. По-скоро всеки се движеше сляпо напред, следвайки по петите човека пред себе си, единството им бе в общия кръг, който образуваха. Аксел излишно се надяваше, че истинският му център, далеч зад хоризонта, може би се бе насочил в друга посока, че множеството ще промени курса си, ще се отклони от вилата и ще се отдалечи от равнината като океански отлив.

В предпоследната вечер, когато откъсваше поредното цвете на времето, предната линия на тълпата бе достигнала третия хребет и пъплеше вече към следващия. В очакване на графинята той погледна последните две останали цветя, и двете — малки пъпки, които щяха да ги отблъснат само за няколко минути на следващата вечер. Стъклените стъбла на мъртвите цветя се люлееха сковано на ветреца; цялата градина вече бе изгубила цвета си.

Следващата вечер Аксел прекара спокойно в библиотеката, затваряше по-редките от ръкописите си в сандъци със стъклени капаци в проходите между шкафовете. Премина бавно по коридора с портретите, избърсвайки грижливо всеки един от тях, сетне разтреби писалището си и погледна към вратата зад себе си. Следобеда се бе трудил във всекидневните, помагаше ненатрапчиво на жена си да почисти украсата и да оправи вазите и бюстовете.