Джеймс Балард: Градината на времето

Аксел повдигна глава и надникна отново над стената. Само най-далечният рид бе осветен от слънцето на хоризонта, а огромната тълпа, която преди това се бе разпростряла почти на една четвърт от цялата равнина, сега се бе отдалечила до хоризонта, рязко отхвърлена назад от обратния ход на времето, и изглежда бе спряла.

Цветето в ръката на Аксел се бе смалило до размера на стъклен напръстник, цветчетата се свиваха около изчезващата му сърцевина. От средата му изскочи искра, която изгасна сама и Аксел почувства как цветето се стопява в ръката му като леденостудена капка роса.

Мрак обгърна къщата и хвърли дългите си сенки върху равнината, а хоризонтът се сля с небето. Клавесинът мълчеше, а цветята на времето, които вече не отразяваха музиката му, се издигаха безмълвни, като омагьосана гора.

Аксел ги гледа няколко минути, преброи оставащите цветя, а сетне отиде да посрещне жена си, която пресичаше терасата; брокатената й рокля шумолеше върху декоративните плочки.

— Каква красива вечер, Аксел.

Тя заговори с чувство, сякаш благодареше лично на съпруга си за голямата, красива сянка над поляната и за тъмния, великолепен въздух. Лицето й бе ведро и интелигентно, косата й, причесана назад, бе прикрепена на тила с украсена със скъпоценности посребрена шнола. Деколтето на роклята й бе дълбоко и разкриваше дългата, стройна шия и високата й брадичка. Аксел я изгледа с нежна гордост. Подаде й ръка и те се спуснаха заедно по стъпалата към градината.

— Една от най-дългите вечери това лято — потвърди Аксел и додаде: — Откъснах едно перфектно цвете, скъпа, истинско бижу. Ако имаме късмет, действието му ще трае няколко дни — челото на Аксел се сбърчи и той погледна неволно над стената. — Изглежда с всеки изминал път ще приближават все повече и повече.

Жена му се усмихна окуражаващо и стисна по-здраво ръката му. И двамата знаеха, че градината умираше.

Три вечери по-късно, както и бе очаквал (но по-рано отколкото се бе надявал), граф Аксел откъсна ново цвете от градината на времето.

Когато първоначално погледна над стената, приближаващата тълпа бе изпълнила далечната половина на равнината и се простираше в плътна маса досами хоризонта. Стори му се, че чуваше ниските, откъслечни гласове, които се носеха във въздуха, мрачен ропот, подчертаван от бикове и крясъци; но бързо си каза, че само си ги бе представял. За щастие жена му бе на клавесина и богатите контрапунктни мотиви на фугата от Бах се лееха леко като тих водопад върху терасата и заглушаваха всички други звуци.

Между къщата и хоризонта равнината бе разделена от четири големи, плавни възвишения, чиито хребети се виждаха ясно на косата светлина. Аксел си бе казал, че никога няма да ги брои, но броят им бе толкова малък, че не можеше да не ги забележи, особено пък когато тъй очевидно подчертаваха настъплението на армията. Досега челната редица бе прехвърлила първия хребет и бе напреднала доста по пътя си към втория; основната маса на тълпата напираше след нея, закриваше гребена, а още по-голяма тълпа се простираше до самия хоризонт. Като погледна вляво и вдясно от централната маса, Аксел можа да види явно безграничните размери на армията. Онова, което първоначално изглеждаше като основната маса, бесамо малък авангард, една от многото подобни нему колони, които напредваха в равнината. Истинската маса на тълпата още не се бе появила, но, съдейки по скоростта на нейното уголемяване, Аксел предполагаше, че, когато в крайна сметка стигнеше до равнината, тя щеше да покрие всеки метър земя.

Аксел потърси с поглед големи превозни средства или машини, но всичко изглеждаше аморфно и неорганизирано както винаги. Нямаше знамена и вимпели, хоругви или копиеносци. С наведени глави множеството продължаваше да напира, без да забелязва небето.

Изведнъж, точно преди Аксел да се извърне, предната редица на тълпата се появи на върха на втория гребен и запъпли надолу към равнината. Онова, което порази Аксел, бе невероятното разстояние, което покриваха, докато се намираха извън полезрението му. Фигурите вече бяха двойно по-едри, можеше да различи всяка от тях.

Аксел бързо се спусна от терасата, избра едно цвете на времето от градината и го откъсна от стъблото му. То започна да изпуска плътната си светлина и той се върна на терасата. Когато цветето се превърна в ледена перла върху дланта му, той погледна към равнината и с облекчение видя, че армията отново се бе оттеглила до хоризонта.