Дейвид Балдачи - Абсолютна власт

— Откупът няма да свърши работа, Бъртън. Знаеш го много добре. Самият Треъм е опасен. — Ричмънд стрелна с поглед Ръсел, която по време на целия разговор седеше със сведен поглед и с ръце на скута. Как може да е такова мекотело! — каза си презрително.

Седна на писалището си и отвори някаква папка.

— Занимай се със случая, Бъртън — рече той и ги отпрати.

Франк погледна към часовника на стената, затвори вратата на кабинета си и грабна телефона. Главата още го болеше, но докторите предвиждаха скорошно възстановяване.

— Добър ден. Разговаряте с мотел „Президент“ — отвърнаха му от другата страна.

— Бихте ли ме свързали със стая 233?

— Един момент, моля.

Изминаха няколко секунди. Франк започна да се притеснява. Джак трябваше да се намира в стаята си.

— Ало?

— Аз съм.

— Как си?

— Доста по-добре от теб, предполагам.

— Как е Кейт?

— Пуснаха я под гаранция. Успях да я прехвърля при мен.

— Сигурно много се радва.

— Не подбираш думите си с необходимата точност. Слушай, нещата са много напечени. Плюй си на петите, не се колебай. Говоря сериозно.

— Но Кейт…

— Джак, те разполагат само с показанията на един-единствен журналист, който се е опитал да я изнуди за интервю. Полицията не те е видяла в посочения район. Кейт няма да има никакви проблеми. Говорих вече с прокурора. Той е склонен да оттегли обвинението.

— Дано да си прав.

— По дяволите, Джак! Кейт ще се оправи сто пъти по-добре от самия теб, ако не се замислиш за бъдещето си. Трябва да бягаш. Тя също те умолява да го направиш.

— Кейт ли?

— Днес разговарях с нея. Този път бяхме удивително единодушни.

Джак се успокои и въздъхна.

— Добре. Накъде да поема?

— Смяната ми свършва в девет часа. Ще бъда при теб точно в десет. Дотогава да си стегнал багажа си. Аз ще имам грижа за останалото.

Франк затвори и си пое дълбоко дъх. Даваше си сметка какъв риск е поел. Реши, че е по-добре да не мисли за това.

Джак погледна часовника си. Единствената чанта с багаж се мъдреше на леглото. Не беше взел много неща за из път. Телевизорът в ъгъла на стаята работеше, но не предаваха нищо интересно. Джак усети жажда и погледна дали му се намират монети. Щеше да изтича до автомата за безалкохолни напитки в дъното на коридора. Надзърна през вратата, сложи тъмните очила и бейзболната шапка и се измъкна безшумно. Вратата на стаята до стълбището също се отвори, но Джак не я чу. Той дори не заключи след себе си.

Когато се върна в стаята, осветлението беше изключено. Това го поучуди, защото не си спомняше да е загасял лампите. Протегна се към ключа на стената, но някой тръшна вратата зад гърба му и го повали на леглото. Джак бързо се извъртя на една страна и успя да различи силуетите на двама мъже. Този път нападателите му не бяха покрили лицата си с маски, което не беше добър знак.

Джак опита да се втурне към вратата, но двата пистолета препречиха пътя му. Той се отпусна на леглото и прикова поглед в лицата на мъжете.

— Гледай ти какво съвпадение. Та ние се познаваме. Ти се опита да ме очистиш — посочи той към Колин, — а ти се постара да ме измамиш — извъртя се Джак към Бъртън. — Направи го много успешно. Бъртън ти беше името, нали? Бил Бъртън. Имам страхотна памет за имена.

Колин погледна към Бъртън и реши да каже нещо:

— Агент от Тайните служби Тим Колин. При последната ни среща здравичко ме намлати, Джак. Сигурно си бил доста изявен спортист в гимназията.

— Аха. Още ме боли рамото.

Бъртън седна до Джак.

— Мислех, че добре съм си покрил следите. Как ме намерихте?

— Едно птиченце ни каза къде си, Джак — погледна Бъртън към тавана.

— Слушайте, аз изчезвам. Нямам намерение да се връщам в този град. Едва ли е необходимо да прибавите и моя труп към предишните си постижения.

Бъртън изгледа пътната чанта, стана и пъхна пистолета си в кобура. Грабна Джак за яката и го притисна към стената. След това чевръсто претършува цялата стая. Увери се, че няма монтирани подслушвателни устройства и накрая бръкна в чантата на Джак. Извади снимките и ги разгледа внимателно.

Мушна ги доволно във вътрешния си джоб и се усмихна.

— Извинявай, но параноята е нещо задължително в моя занаят — рече той и седна. — Джак, кажи ми защо изпрати такава снимка на президента.

— Ами след като се забърках в тая каша, се надявах шефът ви да допринесе с някоя и друга пара за заминаването ми. Можехте да ми прехвърлите сумата по банков път, както сте направили с Лутър.