Пейо Яворов - В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)

Елисавета (поглежда недоволно). Мм…

Мила. Аз… Защо ме люлеете?… Аз нямам никого… (Ясно и като че радостно.) Аз съм дъщеря на бога… (Много тихо.) На бога…

Амели. Пак се унесе.

Петрович (целува болната по челото). Довиждане, госпожо. Предупредихте ли родителите и?

Елисавета. Стефан тряба да е отишъл… На аптеката той няма какво да прави, тряба да е отишъл на телеграфа. Нели, госпожо, той говореше.

Амели. Говореше.

Петрович поздравява со глава и излазя.

Елисавета. Ох, родители… Като гледам и моите — растат: какво ли ми готвят!… Те ще умрат от срам, старите.

Амели. Ще умрат… от срам?

Елисавета. Помислете, госпожо, дъщеря да се убие! Всъщност то не е така, но хората ще го кажат.

Амели. Аз мисля: По-важно е какво казват в дадени случаи нашите съвести…

Мила (се раздвижва). Христо!… Влез! Защо не влезеш?

Амели (отива бързо при нея). Какво, миличка?

Мила. О, кажете му да влезе. Защо той стои до вратата?!

Елисавета (дръпва вратата). Няма никакъв Христо тук!

Мила. А…

Амели (строго). Оставете и поне нейните халюцинации.

Елисавета. Ах госпожо, като помисли човек за кого!… Едно време аз… Ще ви кажа по-напред, че баща ми беше много състоятелен човек; после се разсипа; разсипаха го другите…

Амели. Да, омъжихте се за г-на Драгоданоглу, макар че още в гимназията обичахте един офицер. И днес, когато срещнете майора с мустаци надолу и без брада, просто сте отвратена… Аз съм слушала всичко; извинете, че ви прекъснах… Погледнете: умира това дете — в своята любов и обожание може би. Когато една страст отива до такава сюпремна жертва, тя се различава от обикновените човешки страсти; тя има нещо, което ни кара да наведем глава, изпълнени с благоговение. При умиращия христианин се туря изображението на неговия бог. Имате ли тук образа на оня, за когото тя умира? Нека бъде той ако ще би и последния между хората — вие турете неговия образ на гърдите и. Така ще се помирите с нея и с бога.

Елисавета. Колкото за това — и Стефан каза… Изправил се нощес над леглото и, гледа я и говори: „Да би се дигнала, нека прави, каквото ще, нека вземе, когото иска; сам ще ида да моля Христофорова…“ И плачеше, горкия, като някое дете…

Амели. Кой знае… как стават всички тия неща тук! Аз съм чужденка, но живея тъй дълго в България, че не се чувствувам вече чужда. И понеже привикнах да гледам през очите на моя мъж, аз намирам около себе си много работи по-добри отвсякъде другаде. Това е за моя резон. Колкото за чувството ми, понякога целия тукашен живот се отразява в него по един особен начин. В тая страна има много слънце, но има и някаква тьмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един груб живот — с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?… Тая сутрин, когато вашата слугиня дойде да ми извести за нещастието… слънцето грееше ослепително ярко, но аз имах видението на същия задушителен черен прах! Гледайте насреща планината, която постепенно се загръща сега в тъмни облаци. Само такава природа би била подходна декора за много неща в българския живот… Не че другаде не стават страшни работи; напротив, биват и много по-страшни! Но там няма — както тук — онова, което изтръгва от нас пред една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук — в полите на Витоша.

Елисавета. Госпожо, зная аз, но какво да направя! Като помисля, че ако не беше оня…

Амели (нервозно). Не са ли това децата ви? Една врата се отвори. Вие съвсем ги забравихте, децата си.

Елисавета. И себе си забравих.

Стефан Драгоданоглу (влазя, с изпито лице и измъчен поглед). Колко е тъмно тук! Елисавета, да не са пуснати завесите?

Елисавета. Вън притъмня. Ще вали.

Драгоданоглу. Все тъй ли е?

Амели. Говорете по-тихо… Аз не забелязах подобрение.

Драгоданоглу. О-о…

Елисавета. Г-н Петрович дохожда.

Драгоданоглу. Отиде ли си?

Елисавета. Преди малко.

Амели. Той трябаше да бърза. Изпратихте ли телеграма на родителите си?

Драгоданоглу. Натопих писалката десет пъти. Не можах да напиша нито дума.