Уилям Шекспир - Том 6. Исторически драми

От друга страна, успоредно с този стремеж към изкуственото, който най-силно бие в очи, има и едно развитие в обратната посока — към по-голяма естественост и експресивност. Ако от една страна, броят на дългите, изкусно построени триади се увеличава, от друга страна, средната дължина на репликите се намалява, което показва, че диалогът става по-насечен и жив. Ако дългите „епични“ сравнения се увеличават, също така се увеличават и сбитите драматични метафори.

Борбата между тези две начала в Шекспировото изкуство ще продължава още доста време. Дори и при „Ромео и Жулиета“ има все още покрай много пасажи с най-прекрасна поезия и немалко места, които ни отблъскват със своята скована риторичност, макар че там са виновни не толкоз фигурите, а една друга напаст на времето — „кончета“-те, остроумните игри с думи и понятия. Естествено е следователно, че в третата част на „Хенри VI“ тенденциите, които виждаме във втората й част, се развиват още по-силно. Това е най-риторичната от всички Шекспирови драми. Но тя все пак отбелязва един по-положителен етап в развитието на драматурга. В нея също не липсват широко разгърнати сравнения, но тук (например при двата образа, които Ричард използва в първия си голям монолог: човека, отделен от целта си най-напред от непребродимото море, а после от гъстата гора) подробностите, които допълват картината, се отнасят същевременно и към предмета на сравнението, а не са, както при сравненията във втората част, само разширения на самата картина, които, приложени към предмета й, могат дори да предизвикват гротескни асоциации (като със случая, когато Хенри се оприличава на крава, мучаща подир малкото си).

В тази трета част виждаме, както се казва, хаоса на междуособната война. Събитията са хаотични; хората постоянно си менят лагера — старите връзки на лоялността, дори тези на роднинството, са скъсани и всеки гледа само собствения си интерес. Обещания и клетви се забравят почти с произнасянето им. Битки, кръвопролития, убийства и жестокости изпълват сцената. Мъчно става да се проследи, камо ли да се запомни, ходът на действието, защото посоката постоянно се мени. Сам Шекспир вижда тези събития като играта на прилива и отлива; и думата „прилив“ постоянно се повтаря, особено във връзка с Уорик, на когото излязло прозвището Кралеправяча поради силната му позиция, с която давал превес на едната или другата страна. И все пак при внимателно вникване ще видим, че Шекспир е успял да внесе известна организация в основния хаос. Действието е изградено във форма на две големи вълни и двете довеждащи до престола Едуард, наследника на убития още в самото начало Йорк. Това е нагледно представено чрез двете сцени в тронната зала, в средата и в края на драмата. И между тези две вълни има редица успоредици — убийството на малкия Рътланд, сина на Йорк, в началото на драмата, и на младия Едуард, сина на Хенри, в края; пленяването на Хенри в гората и бягството на Едуард — пак в гората; отказването на Хенри от правата си по принуждение в първата сцена и доброволният му отказ в полза на Клифорд и Уорик; монологът на Ричард след коронясването на брат му — когато за първи път ни разкрива въжделенията си и с това хвърля злокобна сянка върху успеха на Едуард — и вторият му монолог, този път точно преди последната сцена в тронната зала.

Събитията тук се тълпят така, че не остава много място за портретно изкуство и характерите са дадени сравнително просто и едностранчиво, със силни, ясни черти, но без голяма сложност. Само два образа привличат по-силно вниманието — самият Хенри и младият Ричард. Кралят в своето нещастие очевидно е възбудил повече въображението на поета, отколкото като властелин, и той се отнася към него в тази част с много повече симпатия. Хенри е единственият в цялата драма, който стига до прозрение за ужасите на междуособната война и за тежката отговорност, която короната носи със себе си — една тема, която ще занимава Шекспир все повече в по-късно написаните драми от серията. Очите на краля се отварят в хода на голямата битка при Таутон, когато в една символична сцена, силно напомняща техниката на старите „моралите“, той вижда как, досущ по думите на споменатата беседа против метежа, синът убива бащата, а бащата — сина, и съзнава своята виновност за тези противоестествени ужаси. И след това той, който в първата сцена е бил готов на всички жертви, само и само да запази короната на главата си, открива, че истинската си корона носи не на главата, а в сърцето си. Но до пълно съзнание за ролята на краля и Хенри не достига: той наивно вярва, че понеже е бил винаги мек и милостив, народът трябва да го обича. А още в края на втората част Йорк му е казал в очите, че не е достоен за крал, защото не може да налага строги закони. И в това именно лежи основната му вина.