Уилям Шекспир - Том 1. Комедии

изпълнят тоя разказ, опръскан с толкоз кръв!“

Прологът, Пирам, Тизба, Лъвът и Луната излизат.

ТЕЗЕЙ

Питам се дали лъвът ще проговори.

ДЕМЕТРИЙ

Нищо чудно, господарю, щом говорят толкоз магарета!

СТЕНАТА

„Аз моля да повярват господата,

че вече не съм Носльо, а Стената,

и не каква да е, ами с пролука

със цел да могат тези двама тука

през мен да шепнат нежната си реч.

И затова съм в глина и киреч,

та да си каже всеки: — Ето, на,

в киреч е той и значи е стена. —

Ако не е киреча, кой ще знае,

че Носльо във пиесата стена е?

А с тоз отвор отляво и отдясно

аз шепота им ще пропускам ясно.“

ТЕЗЕЙ

Как ви се вижда? За една смес от вар и косми не е зле?

ДЕМЕТРИЙ

Прав сте, господарю. Това е най-остроумната стена, с която съм се сблъсквал досега.

ТЕЗЕЙ

Тихо! Пирам пристига.

Влиза отново Пирам.

ПИРАМ

„О, черна нощ, покрила с нощови

земята вред, освен където ден е!

О, нощ! Уви! Уви! О, нощ! Уви!

Май Тизба е забравила за мене!

И ти, Стена! И ти, Стена! Стена!

Която раздвояваш ни със нея!

Разкрий ми само дупчица една,

да мога да я малко лицезрея!

Стената разперва пръсти.

О, Зевс да бъде с тебе! Но какво?

От милата ми Тизба помен няма!

О, зид лъжлив от грубо вещество,

дано се провалиш в бездънна яма!“

ТЕЗЕЙ

Мисля, че Стената, понеже е одушевена, би трябвало сега и тя да го наругае.

ПИРАМ

Не, господарю, нищо подобно! „Бездънна яма“ е знак за Тизба. Щом я чуе, тя трябва да се появи и аз да я видя през зирката. Гледайте само как ще стане точно така. Ето я, иде!

Влиза отново Тизба.

ТИЗБА

„Стена, Стена, ти знаеш моя плач!

От моя мил откъсната защо съм?

Не ти ли топлих аз, о, зид-палач,

мазилката от хоросан и косъм?“

ПИРАМ

„Гласа й виждам! О, Стена, постой,

лицето й да чуя непорочно!“

ТИЗБА

„О, Зевсе мой, аз мисля, че е той!“

ПИРАМ

„Какво ще мислиш, като аз съм точно!

Подобно Лимонандър 200 200 „…Лимонандър… Хетера…“ — става дума за Леандър и Херо. Леандър, млад грък от Абидос — на единия бряг на Хелеспонт (Дарданелите), влюбен в жрицата на Афродита, Херо, всяка нощ преплувал протока, за да се срещне в Сестос — на отсрещния бряг, с любимата си, и накрая загинал във вълните, защото вятърът угасил огъня, който тя палела за него; Херо, отчаяна, се хвърлила в морето. твой съм роб!“

ТИЗБА

„Като Хетера твоя съм до гроб!“

ПИРАМ

„Тъй верен като мен и толкоз мил

Цефал 201 201 „…Цефал… Прокрида…“ — легендарни съпрузи, които от ревност се довели взаимно до измяна. къмто Прокрида не е бил!“

ТИЗБА

„А с мойта верност към Кефал едва ли

би дръзнала Скарида да се хвали!“

ПИРАМ

„О, целуни ме, моя свръхжелана!“

ТИЗБА

„Не мога. Все целувам хоросана.“

ПИРАМ

„На гроба Нинов ще те чакам аз!“

ТИЗБА

„Аз там ще съм, преди да мине час!“

Пирам и Тизба излизат.

СТЕНАТА

„Стената вече свърши свойта роля.

Напускам аз, като за прошка моля.“

Излиза.

ТЕЗЕЙ

И ето че стената между двамата съседи падна.

ДЕМЕТРИЙ

И пада и се да падне, като има такива дълги уши.

ТЕЗЕЙ

И най-добрата пиеса е измислица, а и най-лошата се търпи, когато й помага въображението.

ХИПОЛИТА

Но чие? На актьорите или на зрителите?

ТЕЗЕЙ

На едните и на другите. Ако ние виждахме тези актьори такива, каквито се виждат сами, честна дума, щяха да се окажат велики майстори на сцената. Но ето два звяра пристигат.

Влизат Лъвът и Луната.

ЛЪВЪТ

„О, нежни дами, скачащи със вик,

когато в ъгъла пробяга мишка,

дано не ви изплаши моят лик

и тази физиология кръвнишка.

Това съм аз, Талашко, а не лъв.

Аз само се представям за такъв,

и честна дума, ако бих бил лъв,

за кожата си бих треперил пръв.“

ТЕЗЕЙ

Бога ми, доста учтив и добродушен звяр.

ДЕМЕТРИЙ

И как само се звери срещу нас!

ЛИЗАНДЪР

Този лъв е смел просто като заек!

ТЕЗЕЙ

И умен като гъсок!

ДЕМЕТРИЙ

Любопитно е, господарю, кой надвива в него: заекът или гъсокът?

ТЕЗЕЙ

Не се знае. Това е невиждан двубой. Но стига толкоз — нека чуем какво ще ни каже тази луна!

ЛУНАТА

„Фенерът, с който пръскам светлина,

представя тук двурогата луна.

Това е значи тя. А аз съм сам

човекът, който обитава там.“ 202 202 „…човекът, който обитава там…“ — средновековното поверие виждало в лунните петна очертанията на човек — грешник, наказан да живее на месечината; той носел фенер и наръч тръни.