Ъруин Шоу - Просяк, крадец

— Искам да си отида вкъщи, искам да си отида вкъщи…

Гретхен също ставаше неспокойна, макар че не казваше нищо. У дома я чакаше работа, някакъв мъж непрекъснато й се обаждаше от Ню Йорк, прелестите на Лазурния бряг отдавна не я привличаха и Рудолф съзнаваше, че тя стои тук единствено от лоялност към него. Още един дълг за изплащане.

Веднъж през седмицата, като останаха насаме, тя тихо го попита:

— Руди, никога ли не ти е хрумвало просто да зарежеш всичко?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа да се махнеш. В края на краищата тази каша не си я забъркал ти. Просто да си вземеш шапката и да си отидеш. Така или иначе, всички ще оцелеят.

— Не, никога не ми е хрумвало — рязко отвърна той.

— Възхищавам ти се, братко — каза Гретхен, макар че в начина, по който го каза, нямаше и следа от възхищение. — Възхищавам се и ти се чудя.

— Не си длъжна да стоиш тук, нали знаеш…

— Знам — отговори тя — и не възнамерявам да остана тук завинаги. Но предполагам, че ти ще останеш, ако е необходимо.

— Ако е необходимо. — Той нямаше работа, на него никой не му се обаждаше от Ню Йорк.

— Към казаното можеш да добавиш и това, че ми е жал за тебе, братко — каза Гретхен. — А сега слизам на плажа да се попека.

Кейт още не се бе обадила и Рудолф й беше благодарен за това. Но се ужасяваше от мига, в който щеше да му се наложи да отиде при нея, за да й каже какво трябва да се направи и какво ще означава това за нея.

Горкият Бъни Дуайър, мислеше си той, докато крачеше бавно по тесните улици на стария град към адвокатската кантора — старият другар, старият съдружник, когото законът и възприетата практика сега лишаваха от средства, защото приятелството и дългогодишният труд изобщо не влизат в юридическите сметки.

Рудолф все още не бе загубил здравия си разум благодарение на два следобеда, прекарани с Жана в един хотел в Ница. Никакви усложнения, никакви заробващи изявления за любов или за поемане на някаква отговорност, само изключителното удоволствие от плътта, което позволява да се отдадеш на забрава за час или два в полутъмната хотелска стая на непознат град.

Това ли е всъщност причината, поради която е готов да остане — безценните следобеди в Ница? Егоистичното удоволствие от двойното прелюбодеяние? Да не би да е обект на възхищение и жалост заради една лъжа?

Рудолф крачеше тежко към кантората на адвоката и се потеше неприятно от силното слънце.

Кантората на адвоката беше в собствената му къща до крепостните стени в две от старите скромни каменни сгради, където някога са живели рибарите на Антиб. Сега, ремонтирани и осъвременени, превърнати в елегантни жилища, тези сгради бяха собственост на хора, които никога не са хвърляли рибарска мрежа, не са изтегляли лодка и не са били застигани от буря в морето. Противно на общопризнатите икономически теории, каза си Рудолф, богатите следват бедните, а не обратното. Поне що се отнася до хубавите места, които бедните случайно са открили в миналото, когато са се заселили в този град, изложен на пиратски нападения, вражески пожари и опустошителни бури.

Кантората беше внушителна — подвързаните с кожа юридически книги запълваха целите стени, елегантните тъмни старинни мебели бяха излъскани до блясък, от широкия прозорец се виждаше как вълните на морето се разбиват в крепостните стени. Адвокатът беше възрастен човек, изправен и внушителен като обстановката около себе си, хубаво облечен, с големи, добре поддържани ръце, осеяни с кафеникави петна. Имаше лъскава плешивина над острото си лице с голям нос и тъжни очи. И как да не е тъжен, каза си Рудолф, здрависвайки се със стария човек, като си помисля през какво е минал, за да стигне до този кабинет.

— Имам съществени новини за вас — каза адвокатът, когато Рудолф седна срещу голямото лъскаво бюро. Той говореше английски бавно, като внимателно подбираше думите. От самото начало бе намекнал на Рудолф, че е прекарал военните години в Англия. Имаше звучен глас. — Първо за вашата съпруга. Получих паспорта й. — Той отвори едно чекмедже, наведе се, извади паспорта и леко го плъзна по бюрото към Рудолф. — Полицията е открила Данович, когото искаше да разпита още веднъж. Увериха ме, че разпитът е протекъл… енергично. За съжаление, макар и да има полицейско досие за арести по повод разни престъпления, всеки път са го освобождавали и до съд не се е стигало. Освен това алибито му е непоклатимо. Бил целия ден в Лион да си оправя зъбите. Справката за прегледите при зъболекаря го потвърждава.