Ъруин Шоу - Просяк, крадец

— О, божичко. Какво искаш да кажеш, Бъни? — попита Гретхен.

— Искам да кажа, че каквото и да се случи, момчето трябва да се махне оттук, от тази страна. А Рудолф Джордах не е човекът, който може да помогне за това. Сега съм пиян — продължи той, — нямаше да говоря така, ако бях трезвен. Но пиян или трезвен, говоря сериозно. До последната думичка.

— Бъни, благодаря ти, че ми каза всичко това. — Гретхен обаче съжали, че е решила да остане с него, след като другите си отидоха. Този проблем не е мой, помисли си ядно тя, и не е по силите ми да го разреша. — Ще говоря с брат ми и ще видя какво ще измислим. Смяташ ли, че е хубаво да изчакам Уесли да се върне и после тримата заедно да вечеряме?

— Искаш ли да бъда откровен?

— Разбира се.

— Сигурен съм, че Уесли те харесва. Всъщност знам, защото той ми го каза — отговори Дуайър. — Но мисля, че тази вечер не би искал да вечеря с никой от семейство Джордах. Аз ще го заведа да хапнем нещо. Трябва да поговорим двамата насаме, той и аз.

— Благодаря за уискито — каза Гретхен.

— Заведението черпи.

— Изпрати ми картичка. От Сингапур или от Валпарайсо, или откъдето и да е.

— Непременно — засмя се иронично Дуайър.

Тя допиваше питието си. Имаше чувството, че ако остави Дуайър сам, той ще рухне, ще седне на палубата и ще се разплаче. Не искаше Уесли да го намери в такова състояние, като се върне.

— Ще си допия чашата и ще…

— Искаш ли още малко? Ще отида да ти налея.

— Това е достатъчно, благодаря.

— Май ставам любител на уиски… Какво знаеш ти… — каза Дуайър, клатейки глава и внезапно попита: — Вярваш ли в сънища?

— Понякога — отговори тя и се запита дали Дуайър е чувал за Фройд.

— Снощи сънувах — започна той, — че Том лежи на пода, не знам къде беше, но просто лежеше на пода и изглеждаше като умрял. Вдигнах го, защото знаех, че трябва да го занеса някъде. В съня си бях малък и не можех да го нося на ръце, затова го метнах на гръб. Той беше доста по-висок от мен и краката му се влачеха по пода, затова преметнах ръцете му през врата си, та да го подхвана по-здраво, и тръгнах, без да знам къде, но съзнавах, че трябва да го занеса някъде. Нали знаеш как е в сънищата, бях плувнал в пот, той тежеше, вратът и гърбът ми просто не го издържаха. И тогава, съвсем неочаквано, усетих, че той получава ерекция. Аз продължих да вървя. Исках да му кажа нещо, но не знаех какво да кажа на един умрял човек с ерекция. Членът му ставаше все по-голям и по-голям. А мене целия ме обля топлина. И дори в съня си изпитах срам. Знаеш ли защо ме беше срам? Защото го исках. — Той поклати глава. Даде си сметка, че е говорил като в полусън, против волята си, и ядосано тръсна глава. — Трябваше да го кажа на някого — дрезгаво добави той. — Извинявай.

— Няма нищо, Бъни — тихо отвърна Гретхен. — Човек не е отговорен за сънищата си.

— Да, ти можеш да говориш така, мисис Бърк — каза той.

Този път тя не го поправи и не му напомни да я нарича Гретхен. Не смееше да погледне Дуайър, защото се страхуваше, че няма да може да контролира изражението на лицето си. В най-добрия случай на него щеше да бъде изписано съжаление, а тя се плашеше от мисълта, как ще реагира Дуайър на съжалението.

Гретхен се пресегна и докосна ръката му. Той силно я стисна с грубите си моряшки пръсти, след това бързо и инстинктивно я вдигна към устните си и я целуна. Пусна ръката й и извърна поглед.

— Съжалявам — отпаднало каза той. — Това беше просто… не знам… аз…

— Не е нужно да казваш нищо, Бъни — прекъсна го внимателно тя. Мълчанието щеше да излекува раните, да спре кръвта. Тя се чувстваше объркана, безпомощна. Какво ще стане, ако каже: Заведи ме в твоята каюта, легни с мене? Женско мислене, първично начало. Какво ще предложи тялото й — утеха или порицание? И какво ще означава това за нея? Благотворителен акт, доказателство, че животът продължава, или последен, недостоен вопъл на отчаяние? Погледна мускулестия гръб на дребния мъж, който бе целунал ръката й и се бе отдръпнал от нея. Изкуши се да направи крачка към него, но остана на мястото си — това беше по-скоро психическо, отколкото физическо оттегляне.

Ръката й, която все още държеше чашата, беше студена от разтопения лед. Тя остави чашата на пода и каза:

— Трябва да тръгвам. Има много неща за уреждане. Кажи на Уесли да ми се обади, ако има нужда от нещо.

— Ще му кажа — отговори Дуайър. Той не я гледаше, а с потреперващи устни се взираше към входа на пристанището. — Да отида ли до кафенето да повикам такси?