Ъруин Шоу - Париж, Париж

През щастливите недели собствениците на магазина ми осребряваха всякакви чекове, които евентуално бях спечелил по време на съботните, нощни покер игри, дори когато чековете бяха за всяващи страх суми.

Това беше нещо повече от удобство, тъй като дори банките да бяха отворени, те имаха забрана от властите да осребряват френски чекове на чужденци, които не бяха законни поданици на страната. А тъй като неколцината други леваци в играта, които лоялно, седмица след седмица се опитваха да направят кента, бяха французи и нямаха разрешение да притежават чуждестранни сметки за франкове, беше лесно да се разбере огорчението ми, когато магазинът разпродаде богатите си запаси от храна и алкохол и след това бе затворен.

Драмата в този процъфтяващ, малък „търговски център“ по-скоро започна, отколкото завърши с една смърт. Магазинът бе притежание на един застаряващ, но енергичен мъж, който сам правеше доставките, мъкнейки, без да се оплаква, каси с бутилки нагоре по тясното, стръмно стълбище и разтоварвайки тежки чували и кашони с консервирани храни от камионите. Помагаха му неговият син и снаха му. И макар че върху лицата им бе изписан обезпокоителния, леко загрижен поглед, по който можеха да се познаят повечето френски магазинери, сякаш се опасяваха, че снабдителите им бяха доставили остаряла, развалена стока на монополистични цени, те бяха вежливи към клиентите си и помежду си и дори успяваха да изкажат една нервна, кратка фраза на поздравление към мен, когато влизах при тях с чековете от покера, макар това да не ставаше толкова често, колкото ми се искаше. Те работеха от седем сутринта до осем вечерта, като през цялото това време стояха прави и тичаха безкрайно много пъти нагоре-надолу по стълбите към склада в мазето. Тяхната единствена почивка бе в неделя следобяд и понеделник сутрин. Според съвременните стандарти за работно време и тежък физически труд, те влагаха много повече усилия, отколкото който и да е френски работник във фабрика, но въпреки това създаваха впечатлението, че са доволни от своето малко владение. Може би причината за това бе, че печалбата от предприятието си бе лично тяхна и можеха да правят с нея каквото си поискат. Може би, а е и по-вероятно, причината да е била човешкият аспект на партньорството помежду им — да вземат собствени решения, да се радват на възможността да побъбрят със съседите си и към тях да се отнасят като към хора, а не да се чустват като зъбни колела от някаква абстрактна машина — и всичко това да е поддържало нрава им ведър и да ги е карало да си мислят, че дългите, тежки часове на работа не са били загубено време.

И тогава изведнъж старецът умря. По изключение, магазинът бе затворен в делник.

Точно това бе моментът, в който започнаха неприятностите. Оказа се, че старецът е оставил имението си разделено между двойката, която работеше в магазина и още един син и дъщеря.

Влиза Балзак.

Едва старецът бе погребан и синовните сълзи проляти и изсъхнали, когато започна най-познатия от всички френски спорове — борбата за наследството. Дъщерята и другият син, които, доколкото аз знаех, никога не бяха стъпвали в магазина, нито пък бяха продали дори един фунт захар или литър вино в живота си, изявяваха претенции към собствеността, за която моите приятели — осребрителите на чековете ми, се кълняха, че не могат да живеят без нея. Братовчеди, нотариуси, адвокати, свещеници, далечни роднини, мъдри хора от града Алби, откъдето произхождаше семейството — всички се стекоха да раздават справедливост. Безрезултатно. След седмици, прекарани в спорове, убеждения и заплахи, всички страни по случая стояха там, където бяха в деня на отваряне на завещанието.

В една съдбовна утрин на прозореца на магазина, върху парче бял картон се появи тъжния надпис „A Vendre“ и когато младата двойка със зачервени очи, започна да разпродава на убийствено ниски цени каси с вино, купчини консерви със сардини, буркани с пастет и кашони с вкусни английски бисквити, мястото започна да добива вид на склад, плячкосан от нахлуващи военни части. Не се яви никой, който да купи доброто име, солидната репутация, благоприятното разположение, изгодните условия за продажба — може би, защото наследниците отказваха да се съгласят със стойностите на тези несъизмерими неща.

Най-накрая, с изпразнени лавици, магазинът бе затворен и хората, които вече ми бяха станали добри и достойни за съчувствие приятели, отпътуваха за Алби, за да се опитат да започнат там някакъв нов бизнес.