Ъруин Шоу - Париж, Париж

— Изглежда много странно — казах аз. — В края на краищата тук е имало пишеща машина, преносим радио-фонограф, малък телевизор, едно чекмедже пълно със сребърни прибори…

— Човекът, който е свършил тази работа — обясни ми детективът, — е бил професионалист. Вероятно стаята му е натъпкана с петдесет пишещи машини и телевизори, или комплекти сребърни прибори. Него са го интересували само пари и бижута. Единственото, което е трябвало да направи тук, е било да хвърли един бърз поглед наоколо, за да види, че си губи времето.

Бях си създал още един враг, помислих си тогава аз, макар и в друга професия. Бях изгубил времето на един усилено работещ човек.

— Най-вероятно той е останал в апартамента ви не повече от десет минути — продължи детективът. — Ние знаем с кого си имаме работа. Той прави между три и четири обира в този квартал. Имаме и негово описание. Носи тъмен костюм и кафяви ръкавици и никога не оставя отпечатъци. Работи само през деня, защото тогава апартаментите обикновено са празни. Освен това, ако бъде хванат, наказанието му ще бъде на половината на това, което би било, ако работеше през нощта.

Това бе новост за мен.

— И защо е така? — попитах аз.

— Защото, когато един крадец нахълта през нощта, се очаква наемателите да са там и при опита му да се справи със ситуацията съществува голямо изкушение да действа с насилие. Законът е суров.

Той ме отведе до полицейското управление, намиращо се близо до пазара, на съседната улица „Амали“, където изчука с един пръст моите показания на някаква древна пишеща машина. Това бе необходимо заради скромните ми претенции към застрахователната компания по отношение на това, което би ми струвало подмяната на стъклото на вратата към терасата, както и за архивите на полицията.

Никога повече не видях този детектив, но затова пък на следващия ден на вратата ми позвъни един репортер от „Фигаро“, за да получи сведения за обира, или в действителност за необира. Помолих репортерът да не включва темата във вестника, но той само се усмихна и когато на следващата сутрин си купих „Фигаро“, историята бе там, заедно с името ми, адреса, описание на сградата и етажа, на който живеех, една доста полезна информация за следващия таен посетител, който този път действително бе взел един магнетофон, заедно с подбор записи, показващи, че очевидно е колекционер на лека музика и въобще не изпитва нужда от Бетховен или пък Малер.

Улица „Амали“ се появи отново в новините няколко години по-късно, когато започна преследването на един мъж на име Карлос — южноамерикански терорист, известен с репутацията си, че е бил замесен в отвличане на самолети и поставянето на бомби в посолствата на няколко страни. Когато двама полицаи, водени от един информатор го издирили, той застрелял директно и тримата и след това избягал. По-късно бе разкрито, че с чувство на палава ирония, той се бил укрил в апартамент на улица „Амали“, намиращ се само на хвърлей камък от полицейското управление. Последната новина за него се чу, когато той застреля един от арабските министри от OPEC по време на среща на организацията във Виена, когото бил объркал за израелец. Той бе взел заложници, които освободил, след като заедно със съучастниците си получил свободен въздушен коридор до Алжир. Беше фотографиран, усмихвайки се, заобиколен от височайши особи на страната, докато слиза на летището.

Друга, не толкова насилствена драма, по-скоро в стила на Балзак, отколкото на Ян Флеминг, бе изиграна също до своя трагичен край на отсрещната страна на моята улица, където бе разположен магазин, търгуващ с широко разнообразие от хранителни продукти, като основните артикули поделяха мястото на претъпканите лавици с някои по-екзотични нещица, като пастет от кос, пастет от фазан, английски бисквити, супа от костенурки, дебели, подлютени с чесън наденици, торби с пресни орехи, свръхголеми, сочни сини сливи, резенчета шоколадови вафли, загънати в златно фолио, за да изглеждат като монети. Що се отнасяше до американската търговия, която бе малка, но доста полезна, там имаше corn flakes, брашно за палачинки и бърбън. Както при почти всяка търговска къща, занимаваща се с продажба на хранителни продукти от различно естество, там имаше и подбрана селекция от вина. За децата от квартала бонбоните се продаваха на парче за няколко сантима от огромни стъклени буркани, наредени покрай стените, както и сладки ореховки и ароматни кексове с джинджифил, изложени на показ, за да изкушават апетита на подрастващите.