Ъруин Шоу - Париж, Париж

В нощните клубове тъжни момичета пеят за това, че мразят неделята и има танцуващ кон и млади мъже, които пеят, че Сена тече ли тече и пее ли пее и че е любовницата, в чието легло Париж спи всяка вечер.

Оттатък площад „Пигал“ тъмни фигури, изникващи от сенките, те питат шепнешком дали би искал да видиш някое шоу, а в големите кафенета, посветени на почти голото женско тяло, се разхождат по сцената най-различно оформени момичета, разголени до кръста, но облечени съобразно полицейските изисквания под него. След като са преминали от единия до другия йй край, те застават прилично облечени в бални рокли на стълбите и ако поискаш, можеш да танцуваш с тях, след като си си купил билет. Като всички французойки те танцуват така плътно притиснати до теб, че се чувстваш като бебе, което се задушава в люлката си под прекалено старателно подпъхнати завивки.

В един руски нощен клуб, където всички таланти са над 50, свирят на китари, танцуват цигански танци, седят на групи около запалени свещи, пеят тъжни зимни песни и идват на масата ти, за да пият за твое здраве от собственото ти шампанско, след което не ти остава нищо друго, освен да изсипеш чашата си и да я счупиш върху масата в чест на Царя или в своя собствена чест или в чест на цената на шампанското.

Жадни за въздух, ти и момичето ти се запътвате към реката и стъпвате на тясната, препълнена с хора плаваща платформа, привързана на един катер и с чаша в ръка и чувството, че: „О, не, това е прекалено романтично“, потегляш бавно нагоре към катедралата. Градът е тих от двете ти страни, речният вятър е хладен, дърветата по двата бряга са осветявани от време на време от фаровете на случайните автомобили, преминаващи по мостовете. Бездомниците спят по quais и чакат да ги снимат призори хората, които непрекъснато разглеждат гланцираните цветни албуми за Париж. Наблизо преминава влак и надува свирката си, която звучи също като девица, ощипана ненадейно от църковен настоятел. Сградите на политиците и дипломатите са потънали в мрак.

Паметниците сякаш са задрямали. Звездни векове те заобикалят, отразени в тъмните води…

Обръщаш се колебливо към момичето до теб…

Примигваш. И изведнъж е ден и откриваш, че седиш на същата онази маса в кафе. Момичето ти така и не се е появило, разбира се. На съседната маса една жена разправя:

— Имам един приятел, който работи във „Фигаро“. Той казва, че войната ще започне през септември. Какво мислиш, че ще се случи с Париж?

— Париж ли? — казва мъжът до нея. — Париж ще бъде пощаден.

— Защо?

— Защото Париж винаги го пощадяват — отговаря той и си поръчва едно кафе.

ТАКА… по този начин стояха нещата — или поне така изглеждаха — за един доста омаян наблюдател много отдавна. Мнозина от нас, които живееха там, си спомнят за този период като за добрите стари времена.

Униформите на армията, флотата и въздушните сили на Съединените американски щати, с всичките им добре познати военни отличия, можеха да се видят навсякъде, а НАТО, с неговите прославени американски командири, беше като едно успокояващо присъствие в града. Франция бе галантен и надежден съюзник, поне в пресата, а гарнизонната лавка в американското посолство демонстрираше щедростта на Новия свят като раздаваше кленов сироп, хладилници и безмитен бърбън на заслужилите войници и дипломати, както и на техните заслужили приятели.

Шарл де Гол беше застаряващ, недодялан генерал, който си пишеше в сбита проза мемоарите в едно мъничко, забравено селце на име Коломби-ле-Дуз-Еглиз, което човек прекосяваше за две минути на път към скиорските писти в Швейцария. По някакъв начин изглеждаше, че слънцето никога не грее над схлупените стари покриви, докато колата префучава през него. Каквото и да станеше с Франция, казваха всички, то щеше да стане без генерал де Гол.

Вярно бе, че в собствената ни страна сенатор Маккарти малтретираше цивилизацията, а Джон Фостър Дълес и руснаците планираха бог знае какви ужаси за нас в бъдеще, но за момента се намирахме извън потока на нашето родно мнозинство и само за освежаване се докосвахме до теченията на Европа. Егоистично се възползвахме максимално от късмета си. Бяхме преживели своята война и Париж от този период бе част от наградата ни, макар в сърцата си да знаехме, че това не може да продължава вечно, перспективите ще станат други, работните места ще се изчерпят, момичетата ще се омъжат, приятелите ще ни изоставят, увеселителните заведения ще затворят вратите си, старите песни ще загубят магията си, времето ще се промени.