Ъруин Шоу - Богат, беден

— Добре, полковник — каза Томас. — Мога да ви съобщя приятната новина, че смятам да се заема с Уесли и с неговите проблеми.

— Много се радвам, че предлагате сам да оправите нещата, мистър Джордах — отвърна Бейнбридж. — Писахме безброй писма на майка му, но тя, изглежда, е толкова заета, че няма време дори да отговори.

— Аз предлагам да го взема още днес от училище — каза Томас. — Няма защо да се тревожите повече за него.

Ръката на Бейнбридж потръпна върху бронзовия топ на бюрото му.

— Аз нямах пред вид толкова крайна стъпка, сър — каза той и гласът му леко затрепера. Битките в Нормандия и в района на Рейн бяха останали далеч в миналото и сега той беше просто един стар човек, облечен като войник.

— Предложението е мое, полковник.

Бейнбридж стана от бюрото си.

— Страхувам се, че това не е съвсем… съвсем редно — каза той. — Трябва да получим писменото съгласие на майката. В края на краищата контактували сме само с нея. Тя е платила таксата за цялата учебна година. Бихме искали да докажете връзката ви с момчето.

Томас извади портфейла си, измъкна паспорта от него и го сложи на бюрото пред Бейнбридж.

— Тук приличам ли си? — попита той.

Бейнбридж отвори малката зелена книжка.

— Разбира се, името ви е Джордах — каза той. — Но въпреки това, сър… аз наистина трябва да се свържа с майката на момчето.

— Няма да ви губя повече времето, полковник — каза Томас. Той бръкна още веднъж във вътрешния си джоб и извади сведенията от полицията за Тереза Джордах, наричана още Тереза Лавал. — Прочетете това, моля ви. — Той подаде документите на полковника.

Бейнбридж ги погледна, след това си свали очилата и затърка уморено очите си.

— О, божичко — каза той и върна документите на Томас, сякаш се страхуваше, че ако останат още малко на бюрото му, ще влязат завинаги в архива на училището.

— Все още ли искате да задържите детето в училището? — попита грубо Томас.

— Тези факти, разбира се, променят нещата — отговори Бейнбридж. — И то значително.

Половин час по-късно те излязоха с колата през портала на военното училище „Хилтоп“. Войнишкото сандъче на Уесли беше на задната седалка, а Уесли, все още в униформа, седеше отпред до Томас. Той беше едър за годините си, блед и пъпчив; с начумерения си поглед и широката, здраво стисната уста приличаше на Аксел Джордах така, както син прилича на баща си. Той не се развълнува, когато го заведоха при Томас, а когато разбра, че повече няма да остане в училището, нито се зарадва, нито изказа съжаление и не попита Томас къде ще го заведе.

— Утре — каза Томас, когато училището остана далеч зад тях, — ще ти купим прилични дрехи. И повече няма да се биеш.

Момчето мълчеше.

— Чу ли?

— Да, сър.

— Не ми викай „сър“, Аз съм ти баща — каза Томас.

1966

По едно време, докато работеше, Гретхен забрави, че днес е четиридесетият й рожден ден. Тя седеше на високия, железен стол без облегалка пред мувиолата, натискаше лостчетата и гледаше съсредоточено в малкия екран. Монтираше звука на картината и затова беше с памучни ръкавици, изцапани от лепилата. Трябваше да проследи целия филм. Тя слагаше бързо знаци с мек червен молив и подаваше лентите на помощничката си да ги слепва и подрежда. От съседните монтажни зали на етажа в сградата на Бродуей, където и други филмови компании бяха наели помещения, долитаха откъслечни разговори, чуваха се пронизителни писъци, експлозии, оркестрови изпълнения и кресливото, неразбираемо бърборене, когато връщаха обратно лентата на бързи обороти. Погълната от собствените си занимания, тя почти не чуваше шума. Възприемаше го като част от мебелировката на монтажната зала заедно с тракащите апарати, с неестествените звукове, с кръглите тенекиени кутии с филмови ленти, наредени по рафтовете.

Това беше третият й филм като главен монтажист. Сам Кори я беше научил на занаята си, когато тя отиде да работи като негова помощничка, и след като я беше похвалил пред режисьори и продуценти, я остави да работи самостоятелно върху първия й филм. Тъй като проявяваше вещина и въображение, без да има амбицията да става режисьор, с което би събудила завист у околните, тя беше много търсена и имаше възможност да подбира предложенията за работа, които й се правеха.

Филмът, над който работеше в момента, беше сниман в Ню Йорк, чиято безлика пъстрота й допадаше, след като беше живяла в ограничената, привидно весела семейна атмосфера на Холивуд, където всеки знаеше тайните на другите. През свободните часове тя продължаваше да се занимава с политическа дейност, за която беше отделяла голяма част от времето си в Лос Анжелос след смъртта на Колин. С помощничката си Айда Коен ходеше на събрания, където се произнасяха речи за прекратяване на войната във Виетнам и за демократизация на образованието. Подписваше се под десетки петиции и убеждаваше влиятелни кино-дейци и те да сложат своя подпис. Това й помагаше да превъзмогне неудовлетворението си, че се е отказала да следва. А и Били беше вече донаборник и мисълта, че единственият й син може да бъде убит във Виетнам, й беше непоносима. Айда нямаше синове, но въпреки това се амбицираше дори повече от Гретхен, когато ставаше дума за събрания, демонстрации и петиции. И двете носеха на блузите си и на палтата си значки с призива „Забранете ядреното оръжие“.