Джо Хил: Рога

Трудно му беше да мисли — пречеха му безпокойството и чувството за натиск и тежест в слепоочията. Онова, което тя каза току-що, нямаше смисъл, поредната безсмислица от цялата неестествена, подобна на лош сън сутрин.

— Ако се ебаваш с мен, по-добре недей. Казах ти, че не ми е добре.

— Искам още една поничка — заяви тя.

— Яж, не ми пука.

— Е, добре. Щом смяташ, че може — каза тя, взе една поничка, начупи я на парчета и започна да яде; натикваше в устата си парче след парче, без да гълта.

Скоро напъха цялата поничка в устата си и тя изду бузите ѝ. Задави се кротко, после вдъхна дълбоко през ноздрите си и преглътна.

Иги гледаше, отвратен. Никога не я беше виждал да прави нищо подобно, не беше виждал нищо подобно от прогимназията насам — хлапета, които погнусяваха другите хлапета в столовата. Когато тя преглътна, тя си пое дъх на пресекулки, а после го изгледа нервно през рамо.

— Дори не ми беше вкусна. Боли ме стомахът — каза тя. — Мислиш ли, че мога да изям още една?

— Защо ще я ядеш, като те боли стомахът?

— Защото искам да стана страшно дебела. Не дебела като сега. А толкова дебела, че да не щеш да си имаш нищо общо с мен. — Езикът ѝ се показа навън и върхът му докосна горната ѝ устна, замислен, вглъбен жест. — Снощи постъпих отвратително. Искам да ти разкажа за това.

Пак му мина през ум, че всичко това всъщност не се случва наистина. Но ако беше изпаднал в някакъв трескав сън, то той бе настойчив и убедителен в дребните си подробности. Една муха пълзеше по екрана на телевизора. Кола профуча по пътя отвън. Всеки миг естествено следваше предишния и в сумата си те още повече засилваха чувството за реалност. Иг имаше природна дарба да изчислява суми. Математиката най-много му вървеше в училище — след етиката, която той не броеше за истински предмет.

— Не ми се ще да знам какви си ги вършила снощи — каза той.

— Точно затова искам да ти разкажа. За да ти се догади. Да ти дам основание да се махнеш. Толкова ми е кофти заради онова, което ти се струпа и заради приказките по твой адрес, но вече не издържам да се събуждам до теб. Просто искам да си отидеш, и ако ти разкажа за онази гадория, която извърших, ти ще си тръгнеш и пак ще бъда свободна.

— Какво приказват по мой адрес? — попита той. Тъп въпрос. Знаеше си.

Тя вдигна рамене.

— За това как си постъпил с Мерин. Че си болен извратеняк и тям подобни.

Иг се втренчи в нея, вкаменен. Това го запленяваше — как всяко нещо, което казваше тя, беше по-лошо от предишното, и с каква явна лекота ги произнасяше. Без срам, без неловкост.

— И какво искаше да ми разкажеш?

— Снощи срещнах Лий Турно, след като ти зачезна. Нали помниш, че ние с Лий си имахме вземане-даване в гимназията?

— Помня — отвърна Иг. Лий и Иг бяха приятели в един друг живот, но всичко това сега бе останало зад гърба му, бе умряло заедно с Мерин. Трудно се поддържаха близки приятелства, когато те подозират в сексуално убийство.

— Снощи в „Стейшън Хауз“ той седеше в едно сепаре в дъното, и след като ти изчезна, ме почерпи едно. Не бях си говорила с Лий от цяла вечност. Бях забравила колко леко се разговаря с него. Познаваш Лий, той не се надува на никого. Много беше любезен с мен. След като мина доста време, а ти така и не се върна, той каза, че трябва да те потърсим на паркинга и ако те няма, ще ме закара у дома. Но като излязохме навън, почнахме да се целуваме страстно, като едно време, когато бяхме заедно… и аз се увлякох и почнах да му духам, направо там, и имаше двама пича, които ни гледаха, и изобщо… Не бях вършила подобни щуротии от деветнайсетгодишна, когато бях на спийд.

Иг имаше нужда от помощ. Имаше нужда да се махне от апартамента. Въздухът го притискаше, сякаш смачкваше дробовете му.

Тя пак се беше навела над кутията с понички с ведро изражение, сякаш му беше съобщила някакъв факт без особени последици — че им е свършило млякото или че пак са им спрели топлата вода.

— Мислиш ли, че може да изям още една? — попита тя. — Стомахът ми се поуспокои.

— Прави каквото си искаш.

Тя обърна глава и се втренчи в него, воднистите ѝ очи блестяха от неестествена възбуда.

— Сериозно?

— Не ми пука въобще — каза той. — Освини се.

Тя се усмихна, на бузите ѝ цъфнаха трапчинки, наведе се над масата и вдигна кутията с ръка. Задържа я, набута лице в нея и започна да нагъва. Дъвчеше шумно, мляскаше с устни и дишаше странно. Пак се задави, раменете ѝ се разтърсиха, но продължи да нагъва, със свободната си ръка тъпчеше още понички в устата си, въпреки че бузите ѝ се издуваха до пръсване. Една муха раздразнено забръмча около главата ѝ.