Василий Аксьонов - Остров Крим

Гласецът постоянно се губеше, внезапно го заглушаваше шумолене на вестник или кашлица, често долиташе «Танцът на малките лебеди» от някакъв транзистор.

Собственият му глас:

— Вие лекувате ли хора, майко Евдокия?

Ужасяващ вопъл на целия автобус, писък на спирачки, усилващ се вопъл, грохот, сподавени викове, стонове, скърцане. Вашта-мамка-ебах-ви-в-гъза-мамицата-в-устенцата-всичките-ви-ебах-курви-позор-осакати-ни-курварин-помощ-добри-хо-ра!

Катастрофа, моментно мълчание.

…И тъй, моментът на истината наближава. Сдържано ръмжейки, Лучников нагласяше момичето за последното втурване към бодливата тел на райските градини.

В следващия момент те се изравниха, изгубиха и зависимост, и доминанта, всичките си различия и бариери, вкопчиха се, изригвайки възторзи, и полетяха все по-близо, все по-близо, все по-близо — и наистина сякаш зърнаха късче от нещо чудесно — и все по-далече, все по-далече, все по-далече, докато не отпаднаха един от друг.

Винаги се бе чудил колко бързо, почти мигновено след любовните актове започваше да мисли за странични неща, за работа, за пари, за коли. Сега, отпаднал от Кристина и кротко галейки трепкащото й рамо, мигом се пренесе в мръсноснежните поля, откъдето идваха магнетофонните звуци и където в набъбналата канавка лежеше на хълбок автобусът от маршрута Владимир-Суздал.

Нямаше сериозно пострадали. Май някой си беше счупил ръката, друг си бе изкълчил крака, останалите се бяха отървали с ударено тук-там. Дечицата виеха, женорята стенеха, мъжете псуваха. Като се измъкваха и стъпваха един върху друг, пътниците излизаха от автобуса през левите врати, които сега се намираха над главите им. Лучников се стараеше да не гледа ужасното женско бельо под полите. От Евдокия лъхаше на обор и урина. Заедно с някакъв войник от артилерийските войски Лучников крепеше жената, за да стигне до изхода, когато тя изведнъж занарежда:

— Ами Серьожа де го? Серьоженка, милички, забравихте ли го? Къде ми е детенцето, Господи, спаси го! Серьожечка, обади се, златничък!

Глупакът беше затрупан в задния ъгъл с торби и куфари. Плешивата му глава се тресеше. Скимтейки, лапаше портокали, като ги ръфаше направо през пролуките на една мрежа. Чул, че го викат, скочи и изкрещя също като човек:

— Майче!

Портокалов сок, парчета кора по небръснатите бузи на Серьожа.

Когато всички се измъкнаха, в канавката скочиха и войникът, и Лучников — и веднага потънаха до кръста в калната, парещо студена каша.

— Великолепно — постоянно повтаряше войникът. — Обстановката е великолепна.

Край пътя вече бяха спрели няколко камиона. По ледената коричка на асфалта бавно, влачешком се приближаваше автокран, опря муцуна в крайпътните храстчета и спря. Спря и един насрещен автобус. Тълпата край мястото на катастрофата растеше.

— Разправях им аз на тия гадове, че в такава поледица не може да се тръгва по маршрута! — крещеше шофьорът на падналия автобус. — Не тръгнеш ли, викат, ще се простиш с партийния си билет!

От мътните вечерни небеса се сипеше сняг, примесен с дъжд. Евдокия седеше край пътя и приспивно успокояваше огромната си рожба. Серьожа често изхлипваше, сврял лице в подпухналия й корем. Изпищя сирената на Бърза помощ. Появиха се две жълто-сини милиционерски коли.

— Майко Евдокия! — повика я Лучников.

Жената го погледна стреснато, после явно го позна.

— Върви си по пътя, пътниче — каза тя с непознат дрезгав глас. — Никого не лекувам и никакви отговори не знам. Ела в Колядино през лятото, кога пеят птиците, кога тревицата е зелена. Върви си сегинка!

— Благослови, майко Евдокия — помоли Лучников. Жената помръдна ръка, но не я повдигна, скри я.

— Върви си при твоите немци, в Кримия, вие тамка имате черкви колкото щеш, там иди да те благословят.

Тя му обърна гръб и изду долната си устна, сякаш му даваше да разбере, че той вече не съществува за нея.

— Много великолепно! — кресна наблизо войникът. Той вече мъкнеше отнякъде стоманено въже. — Сега да имаше една бутилка, щеше да е съвсем великолепно!

По края на заледеното шосе Лучников пое към града. Вдигна яката на кашмиреното си сенжерменско палто, обгърна се с ръце, но мокрият зъл вятър на Русия продължаваше да го пронизва до кости, костите му се тресяха и тъпо загледан в дългите еднообразни постройки на механизираните краварници, усещаше как няма абсолютно нищо общо с всичко, което го заобикаляше сега, с всичко, което се бе случило, случваше се и щеше да се случва тук в бъдеще. Последното, което бе записал магнетофонът му, беше викът на капитана от милицията: