Василий Аксьонов - Остров Крим

Докато тупаше по гърба и по бузите Фадеич, докато слушаше суинговите извивки на Милър, Лучников изведнъж осъзна какво го бе довело тази странна нощ именно тук, в «Калипсо». Именно тук по времето на неговата младост не беше спирала да цари пленителната атмосфера на опасността. Близо до нос Хамелеон имаше американска авиационна база и летците никога не пропускаха възможността да се сбият с руските момчета. Може би и днес, неочаквано подмладен от усещането за опасност, от думичката «покушение», Лучников беше изпитал желание да предизвика съдбата, а къде би могъл най-добре да предизвика съдбата, ако не в «Калипсо»?

Беше го срам да си признае това дори пред себе си. Всичко тук се бе променило през тези две десетилетия. Клубът беше станал тежкарско, скъпо място за напълно благопристойни развлечения на горния слой на средната класа, сексът вече не беше главозамайващо приключение, а летците, остарели, бяха демонтирали отдавна базата и хванали пътя за своите Милуокита.

Останал е само старият Фадеич и дори си ме спомни, приятно беше. Сега ще си допия манхатъна и се прибирам в Симфи, утре съм във вестника, а след три дни в самолета — Дакар, Ню Йорк, Париж, конференция срещу апартейда, сесия на Генералната асамблея, среща на главните редактори на водещи световни вестници по проблема «Спортът и политиката» и накрая — Москва.

Изведнъж видя в огледалото зад бара сина си, за когото, планирайки следващата седмица, по най-отвратителен начин бе забравил. Какво има за чудене — изгубихме се, защото не се търсим. Разпредели си цялата седмица — Дакар, Ню Йорк, Париж, Москва — и дори не се сети за сина си, когото не беше виждал повече от година.

С кого е седнал там? Странна компания. В нишата в дъното на залата — бледото издължено лице на Антошка, златната главица на Памела на рамото му, а около масата им — четирима яки мъжаги със скъпи костюми, гривни, златни ролекси. Аха, сигурно са чуждестранни работници от Арабатската стрелка.

— Ей там е седнал синът ми — каза на Фадеич.

— Това е синът ти, така ли? Много висок, бе.

— А кои са тези хора е него, Фадеич?

— Не ги познавам. За пръв път ги виждам. Не са от постоянните ни посетители.

Днешният Фадеич се извисяваше зад бара като завеждащ катедра белокос авторитет, а под негово ръководство работеха трима чевръсти италианци.

Лучников махна с ръка и извика на сина си:

— Антоша! Памела! Елате тук!

— Приготви шампанско, Фадеич — помоли той стария си приятел.

Щракване с пръсти — и сребърна кофичка с бутилка «Вдовицата» моментално цъфна пред нас. Къде е обаче синът ни? В края на краищата трябва да го запозная с Фадеич, да му предам щафетата на поколенията. Не иска да дойде — това пренебрежение ли е? Generation gap? В огледалото обаче Лучников виждаше, че Антон иска да дойде, но — странно защо — не може. Седеше със своята Памела в дъното на нишата, а четиримата богати чичковци сякаш го притискаха там, сякаш не му даваха да излезе. Някак неучтиви изглеждаха.

— Нещо неучтиви ми се виждат — каза Лучников на Фадеич и забеляза, че той по твърде познат начин целият се напрегна — като в старите времена! — и впери присвити очи в неучтивите хора.

— That’s true 26 26 Така е (англ.). — Б.пр. , Андрей — издума бавно и с една позната усмивка Фадеич. — Не са учтиви.

Подхвърлен от някакъв възторг, Лучников скочи от табуретката.

— Ще отида да ги науча на учтивост — подхвърли леко и закрачи към нишата.

Докато крачеше под звуците на «Небесносинята серенада», забеляза, че симферополските интелектуалци са вперили в него ококорени очи.

Приближи, хвана ръката на единия чичка и я стисна. Ръката се оказа изненадващо слаба. Сигурно поради изненадата: такъв бияч не може да има слаба ръка. Лучников мачкаше тази ръка, едва ли не я прекърши.

— Какво има, Антоша? Какви са тези хора?

— Знам ли ги — промърмори разсеяно Антон. Смути се значи и веднага заприказва на руски, а! — Дойдоха при нас, седнаха и викат — няма да излезете от тук. Какво искат от нас — не знам.

— Сега ще научим, сега ще научим — Лучников усукваше слабата тлъста ръка, а с другата ръка започна да разкопчава сакото на корема на непознатия. В добрите стари времена този номер хвърляше противника в паника.

Междувременно към нишата приближаваха любопитни и сред тях — симфипийпъл, хора, дето го познаваха. От прага наблюдаваше сцената дежурният участъков полицай, Фадеич май си намигаше с него.

И четиримата бяха над четирийсетте и говореха на яки с леко татарска интонация, както обикновено говореха на острова турците, които работеха в «Арабат Ойл Къмпани».