Василий Аксьонов - Остров Крим

— Не разбирам, Федя — прекъсна го Лучников. — Ти какво, подготвяш ме за покушението ли? Доказваш целесъобразността му? Какво пък, не ти липсва логика.

Тежест наля цялото му тяло. Тялото — оловна джунгла, душата — подгонена лисица. Мракът сега висеше като овално тяло около уютния абажур. Тази гадина Бутурлин, докато ми глаголства тук и развива държавни съображения, СВРП вече разработка плановете за хайката. За мен. За едно живо същество. Четирийсет и шест годишен ерген, реклама на цигарите «Марлборо», любител на бързото шофиране, пиянде, сластолюбец, самотен и нещастен, той скоро ще бъде надупчен от картеча на машингъна 21 21 От mashine-gun (англ.) — картечница. — Б.пр. . Да ти дожалее до сълзи за момчето Андрюша. Тате и мамо, за какво ме учихте на гами и ме хранехте с каша «Нестле»? Край.

— Засрами се, Андрей! — кресна Бутурлин. — Рисувам ти общата картина, за да си изясниш степента на опасност.

Той си изясни степента на опасност. Съвсем точно. Наистина не беше нужно баща му да назовава стария си приятел по име, той веднага разбра, че става дума за майор Боборико и че покушението е замислено от племенника му и съученик на Лучников Юрка, притежателя на двойното фамилно име Игнатиев — Игнатиев.

Цял живот този карикатурен тип съпровождаше Андрей. Дълго време учиха в една паралелка в гимназията, докато Андрей не замина за Оксфорд. Когато се върна на Острова в края на 1955 година, едва ли не още на първата вечеринка срещна Юрка и остана поразен как отвратително се бе променил съученикът му от гимназията, фантазьорът, който обичаше да рисува разни бригантини и фрегати, този срамежлив пъпчив онанист. Беше се превърнал в едър, извънредно тромав пръч и изглеждаше много по-възрастен за годините си — с отвратителна усмивка, разкриваща целите му венци и жълтите неравни зъби, с прав сноп вечно мръсна коса; един страшно креслив монологист, политически екстремист, «ултрадесен».

Тогава на Андрей не му пукаше за политиката, той си въобразяваше, че е поет, гуляеше, възхищаваше се на кипарисите и на появяващите се по онова време «климатични паравани» на Ялта, мъкнеше се из дансингите подир бъдещата майка на Антон Маруся Джерми и навсякъде, където и да срещнеше Юрка, леко му се надсмиваше.

Игнатиев — Игнатиев по онова време също се навърташе около бляскавата Маруся, но никога не й се бе обяснявал в любов, никога не бе танцувал с нея, дори май и не се бе приближавал на по-малко от три метра от нея. Носеше някакви странни полувоенни одежди с вълча опашка на рамото — «Младата вълча сотня». Най-често само мрачно зяпаше Маруся от ъгъла, понякога — след два коктейла — цинично се хилеше с огромната си мокра уста, а след третия започваше гръмогласно да ораторства, уж без да обръща никакво внимание на хубавата италианка. Тогава говореше само на една тема. Сега, в следсталинските времена, сред хрушчовската бъркотия, е време да дебаркираме на Континента, време е като стоманена кама да разрежем смрадливия маргарин на Совдепията, за една седмица да стигнем до Москва и да възстановим монархията.

Когато обаче започна Унгарската революция през 1956 година, «Младата вълча сотня» остана да ораторства в уютните барове на Крим, докато младежите от либералните семейства, именно всичките тези лигльовци, стихоплетци и джазмени, организираха барикаден отряд, взеха самолета за Виена и се промъкнаха в Будапеща право под гъсениците на наказателните танкове.

Тогава Андрей Лучников едва отърва кожата, като си плю на петите от горящия щаб на унгарската младеж, кино «Корвин». Съветски, тоест руски, куршум бе заседнал в рамото му. Потресен, обгорен, унижен от дивата танкова безпощадност на историческата му родина, той бе закаран до вкъщи от някаква шведска санитарна организация. От около тристата доброволци на Острова се завърнаха по-малко от петдесет души. Естествено, върнаха се като герои. Портрети на Андрей се появиха във вестниците. Маруся Джерми не мърдаше от леглото му. Към края на годината раните на бореца за свобода заздравяха и се състоя изключително шумна сватба, която някои естети смятат днес за зората на новата младежка субкултура.

Сред многобройните чудесни епизоди от тази сватба имаше и един от грозен по-грозен. Игнатиев — Игнатиев, приведен над масата, закрещя в лицето на Лучников: «Обаче НАШИТЕ страхотно изкормиха чифуто-маджарите!» Някои искаха да го бият, но младоженецът, сияещият и бляскав идол на младежта Андре, реши да се разберат само двамата. Извинявай, Юра, но ми се струва, че между нас има нещо излишно. Оказа се, че излишното било омразата! Сред фаянсовата тишина на клозета в нощния клуб «Blue Inn 22 22 Синя странноприемница (англ.). — Б.пр. », хълцайки и треперейки, Игнатиев — Игнатиев изригна своя комплекс за непълноценност: «Мразя те, винаги съм те мразил, аристократче със синя кръв, сега ще оповръщам цялата ви сватба!»