Лари Айзънбърг - Ученият и времето

Съпругата ми подари нов джобен часовник с надпис върху капака и аз побързах да го покажа на стария си приятел Дъкуърт. Великият биохимик бе заврял дългия си нос в един отворен тефтер, в който бавно омастиляваше колони цифри.

— Не си ли чувал за електронноизчислителната машина? — попитах го аз. Той не вдигна глава.

— Винаги, когато е възможно — отвърна той. — избягвам това слабоумно дете на сатаната. Особено когато става въпрос за нещо важно.

Усетих, че се разнася ароматът на нещо значително, и забравих моя часовник.

— Ново откритие! — запитах с уважение. — Нещо подобно на твоите макромолекули?

— В най-общи линии, да! — заяви Дъкуърт. Той затвори тефтера с доволна въздишка. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути?

— Винаги съм готов да чуя някое от великите ти просветления — казах аз. Той ме изгледа гневно.

— Ако не престанеш с отвратителното си подлизурство — изрева той, — ще те изритам оттук.

Сведох поглед.

— Ще бъда почтителен — обещах аз.

— В такъв случай — продължи Дъкуърт, — ще ти разправя с какво се занимавам. Свързано е с времето.

— Времето — рекох замислено аз. — Звучи ми обаятелно. Често съм се замислял над привидно невъзвратимия поток на физическите явления. Задавал съм си въпроса, защо трябва да се движи само в една посока въпреки факта, че физическите уравнения разрешават положителни и отрицателни стойности за времето.

— И аз съм си задавал същия въпрос — заяви Дъкуърт.

— Освен това — продължих аз — тези явления, изглежда, се складират в паметта като поредици от усещания, които изискват количествено определение в секунди, минути и часове. При това в историческия си труд от хиляда деветстотин и пета за Специалната теория на относителността Айнщайн изтъква, че...

— За бога — прекъсна ме Дъкуърт, — искаш ли да ти разправя или не? Замлъкнах с неудоволствие.

— Макар да съм съгласен — каза Дъкуърт, — но сега не се интересувам от същността на времето, а от нашето усещане за време. Например бих искал да направя един много прост опит. Той погледна часовника си. — Когато кажа „почвай“, искам да започнеш да преценяваш изтичането на шестдесет секунди.

— Щом заговорихме за часовници — рекох аз, като извадих новия си джобен часовник. Дъкуърт сякаш не ме чу.

— Почвай! — извика той.

Започнах да преценявам изтичането на секундите. Можех да го измамя, като броя вдишванията си, но не го направих. След нескончаем период извиках:

— Време е!

— По моя часовник са изминали само четиридесет и две секунди — усмихна се Дъкуърт. — Но не се тревожи. Повечето хора се справят по-зле.

— Жена ми сигурно щеше да е по-зле — подметнах аз.

— Няма да обърна внимание на твоя мъжки шовинизъм — рече Дъкуърт. — За първи път се заинтересувах от този проблем, когато открих аномалните ефекти на една от моите спирални макро-молекули. Нарекох веществото „персептрон“ и то, изглежда, засяга само онези зони на мозъчната кора, които са свързани с чувството за време.

— Подобно ли е на психоделичните наркотици?

— Напълно различно — отвърна Дъкуърт. — Например моторната дейност на пациента въобще не се засяга.

— Как откри, че персептронът засяга чувството за време?

— С труд и пот на челото — заяви Дъкуърт. — Обучих една котка да идва за храна точно през един час.

— Наистина? А как го постигна?

— Най-напред я научих да натиска един лост винаги когато иска мляко. След това котката разбра, че ще получи мляко само ако свети една лампа над лоста.

— И чакаше ли да светне лампата, преди да натисне лоста?

— В началото чакаше — усмихна се Дъкуърт, — но след това изключих светлината. Котката знаеше, че трябва да светне, и затова изчакваше известно време, преди да натисне лоста. Ако закъснееше много, не получаваше мляко. Ако натиснеше лоста твърде рано, удряше я електрически ток. Накрая можеше да преценява интервала от един час с точност от пет секунди. Като се вземе предвид колко затруднен беше ти с преценката за една минута, трябва да се съгласиш, че постижението не е малко.

— Струва ми се невероятно.

— После — продължи Дъкуърт — започнах да давам на котката определени дози персептрон, като ги увеличавах постепенно. Тя почна да идва на всеки половин час, след това на всеки десет минути и накрая всяка минута.

— А ако й инжектираш вода или безобидно вещество?

— Идваше на всеки час, както преди — съобщи тържествуващо Дъкуърт.