Лари Айзънбърг - Ученият и времето

— Увъртания — рекох аз. — Не вярвам на нито една твоя дума. Този аргумент може да се използува срещу всяка упойка, измислена от хората, и трябва да ми повярваш, че персептронът може да се превърне в най-великата упойка. Трябва да го дадеш на хората.

— Ще си помисля — каза Дъкуърт.

Не настоявах повече пред моя приятел. Минаха седмици, после месеци. Един ден Дъкуърт изчезна. Аз не се обезпокоих. Знаех, че моят приятел е склонен да се измъква, когато се налага да обмисли някой етичен въпрос. После той се появи в електронноизчислителната ми лаборатория, измъчен, блед, но с ясен поглед. Прегърнах го през рамото.

— Хубаво е, че се върна, Дъкуърт. Липсваше ми.

— Хубаво е да се върнеш.

— Къде беше? — попитах аз.

— Изследвах съвестта си — отвърна той. — Сложих в раницата един хляб, шест бутилки вино „Божоле“ и „Рубаят“.

— И до какви заключения стигна?

— Ела следобед в кабинета ми. Тогава ще ти кажа отговора.

Отидох в три часа и заварих Дъкуърт да пише нещо в един тефтер. Той остави писалката и ме погледна откровено.

— Реших да последвам съвета ти — каза той. — Макар да не съм съгласен с теб, стигнах до заключението, че съмненията ми са резултат от моята протестантска етика, махмурлук от прекален фанатизъм.

Протегнах ръка да поздравя Дъкуърт. Той се взря в нея за нескончаем период от време. Исках да го попитам какво означава това, но думите просто не можеха да се откъснат от устата ми. Сякаш след месеци чух някакви звуци да излизат от устата ми мъчително бавно. И после всичко премина. Дъкуърт, изглежда, не забеляза затруднението ми и просто разтърси ръката ми.

— Нямаш ли сърце? — попитах аз.

— Какво да нямам?

— Нямаш ли сърце, не ми ли съчувствуваш? Виждаш ме да стоя пред тебе, мъча се да проговоря, а ти не ми обръщаш внимание.

— Да не си откачил? Никакви затруднения не си имал.

Бях отчаян.

— Дъкуърт — рекох аз. — Сигурно си забелязал, че ти протягам ръка в продължение, както ми се стори, на месеци и се опитвам да ти кажа нещо... а не мога.

По лицето му се появи ужасен израз.

— Ела в лабораторията — покани ме той. — Искам да ти взема малко кръв.

— За какво ти е? — сопнах се аз.

— Прави каквото ти казвам и си затваряй устата — отвърна Дъкуърт.

С нежелание навих ръкава си и го оставих да вземе малка проба от жизнените ми сокове.

— А сега се разкарай, докато не те повикам — нареди Дъкуърт.

— Ти си в лошо настроение и груб — казах аз. — Вероятно си мислиш, че имаш основателни причини, но никога няма да ти го простя.

Извърнах се да си тръгна и се препънах в една бунсенова горелка, оставена нехайно върху прага. Опитвайки се да не падна, едва не си изкривих гръбнака.

— Видя ли какво направи — задъхах се аз. — Сега цели седмици ще ме боли. Дай ми малко персептрон.

— За нищо на света — рече Дъкуърт, много кротко ме изтика в коридора и затвори вратата.

В продължение на няколко седмици не се обаждаше на позвъняванията ми по телефона. Вратата на лабораторията му беше заключена и той не отговаряше на моите удари. Знаех, че изпада в странни капризни настроения, но този път бе надхвърлил всички предишни случаи. После отново се появи в лабораторията по електронноизчислителни машини.

— Нямам какво да говоря с теб — рекох аз сърдито.

— Великолепно — каза Дъкуърт. — Може би в такъв случай, за разлика от друг път, ще ме изслушаш. Направих точен анализ на кръвта ти.

Побледнях.

— Какво не е наред?

Той успокоително махна с ръка.

— Всичко е наред — обясни ми той. — И в същото време не е. Поне сега си вече добре.

— Да не съм бил болен?

— В известно отношение — отвърна той замислено. — Разбираш ли, в кръвта ти имаше следи от странно съединение. То е изненадващо подобно на персептрона, с изключение на един серен радикал, който се е залепил към него. Смятам, че това е реакцията на тялото спрямо персептрона. Изпробвах част от кръвта ти върху една от котките.

— Побесня ли?

— Не, но усещането й за време така се разтегли, че едва не умря от глад.

— Разтегли ли се?

— Точно така — потвърди Дъкуърт. — При всяка доза, която човек взима, за да мине по-бързо през някоя криза, по-късно, в миг, който не може да се предскаже, образуваният от тялото антиперсептрон разтегля мъчително дълго някакъв интервал от време.

Потръпнах.

— Ами ако настъпи в неприятен миг?

— Сам не бих могъл да го изразя по-добре — каза Дъкуърт.

— В такъв случай употребата на персептрон е твърде несигурна?