Айзък Азимов - Голото слънце

Бейли каза възбудено:

— Чуйте ме сър. Космолитите са силни: ако ние си останем същите, Земята ще бъде унищожена след по-малко от век. Това е изчислено, както сам ми казахте. Ако космолитите са наистина слаби и стават все по-слаби, тогава можем да се спасим, но кой казва, че космолитите са слаби? Соларианите, да, но това е всичко, което знаем.

— Но…

— Не съм свършил. Едно нещо можем да променим, независимо дали космолитите са слаби или силни. Можем да променим начина си на живот. Нека да излезем в пространството и никога няма да се налага да се бунтуваме. Можем да се разселим в наши светове и сами да бъдем космолити. Ако си останем на Земята, все така скупчени, безполезният и гибелен бунт не може да се предотврати. И толкова по-зле, ако хората хранят лъжливи надежди заради някакви си предполагаеми слабости на космолитите. Направете нещо, съветвайте се със социолозите. Изложете им моите доводи. И ако у тях остане съмнение, намерете начин да ме изпратите на Аврора. Дайте ми възможност да ви донеса доклад за истинските космолити и ще знаете какво трябва да направи Земята.

Миним кимна:

— Да, да. Сега ви желая приятен ден, инспекторе.

Бейли си тръгна твърде възбуден. Не бе очаквал явна победа над Миним. Победите над закостенялото мислене не се печелеха за ден, нито за година. Но бе забелязал замисления и неуверен израз, който бе преминал по лицето на Миним и бе помрачил, поне за малко, предишната безкритична радост.

Чувствуваше, че може да прозре в бъдещето. Миним щеше да се допита до социолозите и един или двама от тях щяха да загубят увереността си. Щяха да се замислят. Щяха да се посъветват с Бейли.

Няма да мине и година, каза си Бейли, само година и аз ще бъда на път за Аврора. Едно поколение — и ще излезем отново навън, в пространството.

Бейли се качи на северната Експресна линия. Скоро щеше да види Джеси. Ще разбере ли тя? А синът му, Бентли — вече седемнайсетгодишен. Когато Бен си има свой собствен син на седемнайсет години, дали той ще отиде на някой безлюден свят, за да положи началото на един нов, необятен живот?

Тази мисъл плашеше. Бейли все още се страхуваше от пространството. Но вече не се страхуваше от страха! Този страх не беше нещо, от което да бяга, а нещо, с което да се бори.

Сякаш някаква лудост бе обзела Бейли. От самото начало пространството го бе завладяло със съдбовната си привлекателност; от онзи момент в колата, когато, надхитрявайки Данийл, бе наредил да свалят покрива, за да се изправи в открития въздух.

Тогава не можа да разбере. Данийл сметна, че това е извратено. Самият Бейли смяташе, че го прави от професионална необходимост, за да разкрие едно престъпление. Едва онази последна вечер на Солария, когато изтръгна завесите от прозореца, осъзна потребността да застане пред откритото пространство заради самото него; заради неговата притегателна сила и обещание за свобода.

Сигурно на Земята имаше милиони, които биха усетили същия копнеж, ако някой само им отвореше очите, ако ги накараше да направят първата крачка.

Той се огледа.

Експресната линия се носеше напред. Навред блестеше изкуствено осветление, редяха се и жилищни масиви, и бляскави реклами, и витрини, и заводи, и светлини, и шум, и тълпи, и още шум, и хора, хора, хора…

Всичко, което бе обичал, което не бе искал да остави и се бе страхувал да остави, всичко, за което си бе мислил, че копнее на Солария.

И всичко му бе чуждо.

Не можеше да се приспособи.

Беше отишъл да разследва едно убийство и нещо се бе случило с него.

Бе казал на Миним, че градовете са утроби и наистина бяха такива. И кое е първото нещо, което трябва да направи човек, преди да може да бъде човек? Трябва да се роди. Трябва да напусне утробата. И след като веднъж я напусне, не може да се върне обратно.

Бейли бе напуснал града и не можеше да се върне обратно. Градът не беше вече негов; стоманените пещери му бяха чужди. Това трябваше да стане. Така щеше да бъде и с други, и Земята щеше да се роди отново, да се устреми навън.

Сърцето му биеше лудо и грохотът на живота наоколо стихна до недоловимо жужене.

Спомни си за съня си на Солария и едва сега го разбра. Вдигна глава и можа да види през етажите от стомана, бетон и човеци. Можа да види маяка горе в пространството, който щеше да изведе хората навън. Виждаше го как сипе лъчите си.

Голото слънце!

© 1957 Айзък Азимов

© 1984 Юлия Кенова, превод от английски

Isaac Asimov