Айзък Азимов - Голото слънце

Той бръщолевеше нещо.

Бейли кимна. Отново верния бутон. Заплахата от лично присъствие успя да изтръгне признание много по-лесно от всяко физическо мъчение.

Но в този момент, при някакъв далечен шум, главата на Лийбиг се изкриви, а устата му се разтвори. Вдигна и двете си ръце, за да пропъди нещо.

— Махнете се — замоли се той. — Махнете се. Не приближавайте. Моля ви, не приближавайте. Моля ви…

Отдалечи се пълзешком, после ръката му внезапно потъна в единия джоб на сакото. Тя се появи, държейки нещо, и го поднесе бързо до устата. Като се олюля два пъти, той падна по очи.

Бейли искаше да извика: „Глупак такъв, това което те приближава, не е човек; само един от роботите, които обичаш.“

Данийл Оливо изскочи в зрителното поле и за момент се втренчи в разкривената фигура.

Бейли затаи дъх. Ако Данийл се сетеше, че именно неговата човешка външност бе заблудила и погубила Лийбиг, ефектът върху подвластния му на Първия закон мозък можеше да се окаже поразителен.

Но Данийл само коленичи и деликатните му пръсти докоснаха тук-там Лийбиг. После вдигна главата му, сякаш му беше безкрайно скъпа, взе я в ръцете си, погали я.

Красиво изваяното му лице се втренчи в другите и той прошепна:

— Един човек е мъртъв!

Бейли я очакваше; тя бе помолила за една последна среща, но очите му се разшириха, когато се появи. Той каза:

— Дойдохте лично.

— Да — отвърна Гладиа, — по какво личи?

— Носите ръкавици.

— О. — Тя притеснено погледна ръцете си. После, тихичко: — Имате ли нещо против?

— Не, разбира се, не. Но защо решихте да ме видите, а не по видеофона?

— Знаете ли — тя се усмихна плахо, — трябва да свиквам. Нали, Елайджа? Искам да кажа, щом отивам на Аврора.

— Значи всичко е уредено?

— Господин Оливо, изглежда, има влияние. Всичко е уредено. Никога няма да се върна.

— Това е добре. Ще бъдете по-щастлива, Гладиа. Знам, че ще бъдете.

— Малко се страхувам.

— Зная. Това ще означава да се виждате с други хора през цялото време и няма да имате удобства като на Солария. Но ще свикнете и което е по-важно — ще забравите целия ужас, който сте преживели.

— Не искам да забравя всичко — каза тихо Гладиа.

— Ще забравите. — Бейли погледна нежното момиче, което стоеше пред него, и каза не без внезапна болка: — И един ден ще се омъжите. Искам да кажа, ще бъдете истински омъжена.

— Не знам — каза тя скръбно, — това не ми изглежда толкова привлекателно — точно сега.

— Тогава ще мислите другояче.

И те останаха за миг така, безмълвно загледани един в друг. Гладиа каза:

— Още не съм ви благодарила.

— Това беше мое задължение.

— Сега се връщате на Земята, нали?

— Да.

— Никога няма да ви видя отново.

— Може би. Но това не бива да ви натъжава. Най-много след четирийсет години аз ще бъда мъртъв, а вие ще си останете същата.

Лицето й се изкриви.

— Не говорете така.

— Истина е.

Тя каза бързо, сякаш принудена да смени темата:

— Знаете ли, всичко това за Джотан Лийбиг е вярно.

— Знам. Други робоспециалисти прегледаха книжата му и откриха, че е работил върху създаването на мислещи космически кораби без човешки екипаж. Намериха също и други роботи със заменяеми крайници.

Гладиа потрепера.

— Защо е извършил такова ужасно нещо, как мислите?

— Страхувал се е от хората. Уби себе си, за да избегне личния контакт и е бил готов да унищожи други светове, за да е сигурен, че Солария и нейното табу върху личното присъствие ще си останат непокътнати.

— Как може да се е чувствувал така — промълви тя, — когато личният контакт е толкова…

И отново миг мълчание, докато стояха един срещу друг на десетина крачки.

Тогава Гладиа възкликна внезапно:

— О, Елайджа, ще ме сметнете за много порочна.

— Порочна ли?

— Мога ли да ви докосна? Никога вече няма да ви видя, Елайджа.

— Щом искате.

Стъпка по стъпка тя се приближи, с блеснали очи, но и някак боязливо. Спря на три крачки от него, после бавно, като в транс, започна да смъква ръкавицата от дясната си ръка.

Бейли понечи да я възпре с жест.

— Не бъдете безразсъдна, Гладиа.

— Не се боя — каза Гладиа.

Ръката й беше гола. Трепереше, когато я протегна.

Трепереше и неговата, когато взе нейната ръка. Те останаха така за миг, ръката й — нежна и плаха — се отпусна в неговата. Той разтвори ръката си и нейната се освободи, протегна се внезапно и без предупреждение към лицето му, и върховете на пръстите й, ефирни като перца, се спряха за миг на бузата му.