Айзък Азимов - Голото слънце

— Благодаря ви, Елайджа. Сбогом.

— Сбогом, Гладиа — и я изпрати с поглед.

Дори мисълта за чакащия кораб, който щеше да го отведе обратно на Земята, не пропъди чувството за загуба, което изпитваше в момента.

Заместник-министърът Албърт Миним го посрещна с преднамерено официален израз.

— Радвам се да ви видя отново на Земята. Докладът ви, разбира се, пристигна преди вас и сега го проучват. Свършихте добра работа. Тази история ще изглежда добре в досието ви.

— Благодаря — каза Бейли.

Дотолкова стигаше въодушевлението му. Това, че беше отново на Земята, под закрилата на пещерите, че можеше да чува гласа на Джеси (вече беше говорил с нея), бе оставило у него странна пустота.

— Все пак — продължи Миним — докладът ви засяга само разследването на убийството. Нас ни интересуваше и друг въпрос? Ще ми докладвате ли за това устно?

Бейли се поколеба, а ръката му посегна машинално към вътрешния джоб, където отново можеше да намери успокоителната топлинка на лулата си.

Миним веднага се обади:

— Може да запалите, Бейли.

Запалването на лулата Бейли превърна в доста дълъг ритуал. Той каза:

— Не съм социолог.

— Така ли? — Миним се усмихна бегло. — Струва ми се, че веднъж обсъждахме това. Един преуспяващ детектив трябва да е и добър социолог благодарение на опита си, макар никога да не е чувал за Уравнението на Хакет. От безпокойството ви в момента съдя, че имате някои идеи за външните светове, но не знаете как ще ми прозвучат те на мен.

— Щом мислите така, сър… Когато ми съобщихте, че ме изпращате на Солария, вие зададохте един въпрос; попитахте кои са слабите места на външните светове. Силата им е в роботите, малобройното им население, дълголетието, но кои са слабите им места?

— Е, и?

— Струва ми се, че зная слабите места на соларианите, сър.

— Значи можете да отговорите на въпроса ми? Добре. Продължавайте.

— Слабите им места, сър, са техните роботи, малобройното им население, дълголетието им.

Миним гледаше втренчено Бейли, без да променя израза си. Пръстите му трескаво рисуваха фигури върху книжата на бюрото.

Той попита:

— Защо мислите така?

На връщане от Солария Бейли с часове бе обмислял всичко; мислено се бе изправял пред бюрократичния апарат с разумни, обосновани доводи. Сега се чувствуваше объркан. Той каза:

— Не знам дали ще мога да ги изложа ясно.

— Няма значение. Да ги чуем. Това е само първата приблизителна информация.

Бейли каза:

— Соларианите са се отказали от нещо, което човечеството е притежавало от милион години: нещо, което струва повече от атомната енергия, от градовете, селското стопанство, сечивата, огъня, от всичко; защото това нещо е направило всичко останало възможно.

— Не искам да гадая, Бейли. Какво е то?

— Племето, сър. Общуването между индивидите. Солария се е отказала от това напълно. Тя е свят от изолирани индивиди и единственият социолог на планетата е доволен от това. Впрочем този социолог никога не е чувал за социоматематика, защото си измисля собствена наука. Няма кой да го научи, да му помогне, няма кой да се сети за нещо, което той самият би могъл да пропусне. Единствената наука, която истински процъфтява на Солария, е Роботиката и само неколцина се занимават с нея, а когато трябваше да се анализират взаимоотношенията между роботи и хора, бяха принудени да повикат на помощ човек от Земята.

Соларианското изкуство, сър, е абстрактно. На Земята абстрактното изкуство е една от формите на изкуството; на Солария то е единствената форма. Няма го човешкото присъствие. В бъдеще ще се премине към извънутробно отглеждане на плода.

Миним каза:

— Звучи потресаващо. Но нима е вредно?

— Мисля, че да. Без взаимовръзката на човек с човека главният интерес към живота изчезва; повечето от нравствените стойности липсват; животът загубва голяма част от смисъла си. Видеоконтактът не е заместител на личния контакт. Самите солариани си дават сметка, че видеоконтактът е преживяване от разстояние. И ако изолацията не доведе до застой, на помощ идва тяхното дълголетие. На Земята имаме непрестанен прилив от млади хора, които се стремят към промяна, защото не са имали време да придобият трайни навици. Предполагам, че съществува някакъв оптимум. Живот, достатъчно дълъг за истинско осъществяване, и достатъчно кратък, за да отстъпи място на младостта, с темпо, което не е прекалено бавно. На Солария темпото е прекалено бавно.

Миним все още шареше с пръста си по бюрото.