Айзък Азимов - Голото слънце

С всички сили Елайджа Бейли се бореше с паниката.

От две седмици тя се засилваше. Дори от повече време. Тя растеше непрекъснато, откакто го бяха повикали във Вашингтон и спокойно му бяха съобщили за новото му назначение.

Повикването във Вашингтон бе само по себе си достатъчно обезпокоително. То дойде без подробности — просто едно нареждане; и това не беше на добро. С него изпращаха билети за отиване и връщане със самолет, което влошаваше нещата още повече.

Всичко се дължеше на усещането за неотложност, пораждано от всяка заповед за пътуване със самолет. Донякъде се дължеше и на мисълта за самолета — и тя стигаше. Все пак безпокойството сега се надигаше в душата му и той все още успяваше да го потисне.

В края на краищата Лайдж Бейли бе летял със самолет вече четири пъти. Веднъж дори бе прекосил континента. Така че, макар и неприятно, пътуването със самолет поне нямаше да бъде крачка в неизвестното.

Пък и полетът от Ню Йорк до Вашингтон щеше да продължи само час. Излитането щеше да стане от писта номер 2 на нюйоркското летище, която като всички служебни писти бе старателно изолирана и имаше изход, който се отваряше към откритото пространство едва след набирането на въздушна скорост. Кацането щеше да стане на защитената по същия начин писта номер 5 във Вашингтон.

При това, както бе добре известно на Бейли, самолетът беше без прозорци. Имаше добро осветление, прилична храна, всички необходими удобства. Радиоуправляемият полет щеше да бъде плавен — щом самолетът се вдигнеше във въздуха, движението почти нямаше да се усеща.

Той обясняваше всичко това на себе си и на съпругата си Джеси, която никога не се бе отделяла от земята и гледаше на тези неща с ужас. Тя каза:

— Не ми харесва, че ще пътуваш със самолет, Лайдж. Не е естествено. Защо не с Експресната магистрала?

— Защото това ще отнеме десет часа — продълговатото лице на Бейли бе придобило суров израз — и защото съм служител на Градската полиция и съм длъжен да изпълнявам заповедите на началниците си. Или поне трябва, ако искам да запазя ранга си К-6.

Срещу това не можеше да се възрази.

Бейли се качи на самолета и прикова поглед върху лентата с новините, която излизаше равномерно и без прекъсване от поставения на височината на очите апарат. Градската управа се гордееше с тази услуга: новини, сензационни съобщения, хумористични статии, научно-популярни четива и понякога — белетристика. Говореше се, че един ден лентите ще бъдат заменени с филми, тъй като ангажирането на вниманието с екран е още по-ефикасен начин за откъсване на пътника от околната обстановка.

Бейли задържа погледа си върху движещата се лента не само за да отвлече вниманието си, но и защото етикетът го изискваше. В самолета видя още петима пътници (не можеше да не ги забележи) и всеки от тях имаше свое лично право на толкова страх и безпокойство, колкото природата и възпитанието го караха да изпитва.

Бейли положително би се подразнил, ако някой друг наблюдаваше неговата собствена тревога. Не искаше чужди очи да видят побелелите кокалчета на пръстите му, вкопчили се в страничната облегалка, нито пък влажните следи, които те щяха да оставят, щом ги отместеше.

Каза си: „Тук съм в безопасност. Този самолет е просто един малък град.“

Но не успя да се самозалъже. Вляво от него имаше два пръста стомана; усещаше я с лакътя си. По-нататък — нищо…

Е, да, въздух! Но това всъщност бе нищо. Хиляда мили въздух в едната посока. Хиляда мили — в другата. Една миля, може би две — точно под него.

Почти му се искаше да може да погледне надолу, да зърне куполите на подземните градове, над които прелиташе — Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор, Вашингтон. Представи си вълнообразните струпвания от нискосводести куполи, които никога не бе виждал, но знаеше, че са там. А отдолу, на една миля под земята и на десетки мили наоколо, бяха градовете.

Безкрайните гъмжащи коридори на градовете, мислеше си той, пълни с живот; жилища, обществени кухни, заводи, магистрали; навсякъде присъствието на човека беше създало топлина и уют.

А самият той бе изолиран сред студения еднообразен въздух, в тази малка метална капсула, носеща се в нищото.

Ръцете му потрепераха и той с усилие съсредоточи погледа си върху хартиената лента, за да прочете нещо.

Това беше разказ за овладяването на Галактиката, чийто герой, то се знае, бе земен жител.