Айзък Азимов - Голото слънце

— А после — каза тя — мога да го завърша така. — И един равен, матов, празен куб в аспидносиво изникна пред тях и обгърна всичко. Светлината отвътре просветваше през него, но приглушена, някак си затворена.

От това Бейли изпита тъга, сякаш кубът го обграждаше, делеше го от нещо, към което се стремеше. Той каза:

— Какво е това, последното?

Гладиа отговори:

— Ами стените около вас. Това ви отличава, не можете да излизате навън, трябва да бъдете вътре. Вие сте там, вътре. Не виждате ли?

Бейли виждаше, но някак си не одобряваше. Той каза:

— Тези стени не са вечни. Днес бях навън.

— Наистина ли? Как ви се отрази?

Той не устоя на изкушението да я уязви на свой ред:

— Така както на вас ви се отразява да ме виждате. Не ви харесва, но можете да го изтърпите.

Тя го погледна замислено.

— Искате ли да излезем? Заедно? На разходка?

Бейли изпита желание да каже: „Йосафате, не!“.

Тя каза:

— Никога не съм се разхождала заедно с някого. Все още е светло и времето е приятно.

Бейли погледна своя абстрактен портрет и попита:

— Ако дойда, ще махнете ли сивото?

Тя се усмихна и отвърна:

— Ще видя как се държите.

Светлинната фигура си остана там, когато напуснаха стаята. Тя остана след тях, оковала здраво душата на Бейли в сивотата на градовете.

Бейли потрепера. Облъхна го насрещният въздух, носещ със себе си хлад. Гладиа каза:

— Студено ли ви е?

— Предишния път не беше така — промърмори Бейли.

— Денят е към края си, но всъщност не е студено. Искате ли някоя дреха? Някой от роботите може да ви донесе веднага.

— Не. Така е добре. — Те пристъпваха по тясна павирана пътека. Той каза:

— Тук ли се разхождахте с доктор Лийбиг?

— О, не. Разхождахме се далече в полето, където можете да видите само някой работещ робот и да чуете животинските звуци. Но ние с вас ще останем близо до къщата, за всеки случай.

— В случай на какво?

— Ами в случай че поискате да се приберете.

— Или в случай че вие се уморите от моето присъствие.

— То не ме притеснява — каза тя дръзко.

Отгоре долиташе глухото шумолене на листата, жълтозелени багри ги обгръщаха отвсякъде. Из въздуха наоколо се носеха остри, тънички писъци и пронизително бръмчене, виждаха се сенки.

Той беше особено нащрек за сенките. Една от тях, с форма на човек, изникна пред него и се мяркаше наблизо в зловеща мимикрия. Бейли, разбира се, беше чувал за сенки и знаеше какво представляват, но във всепроникващото, разсеяно осветление на градовете никога не беше ги забелязвал.

Зад него, той знаеше, бе слънцето на Солария. Стараеше се да не го гледа, но знаеше, че е там.

Пространството бе огромно, пространството бе самотно, и все пак той усети, че го привлича. Видя се да крачи по повърхността на един свят, заобиколен с хиляди мили и светлинни години пространство.

Защо ли го привличаше тази мисъл за самотата? Не искаше да е самотен. Искаше Земята и топлината и дружелюбността на претъпканите с хора градове.

Картината му се изплъзна. Опита се да извика в представите си Ню Йорк с всичкия му шум и откри, че може да усеща само тихия, полъхващ хлад по повърхността, на Солария.

Неволно Бейли се приближи към Гладиа, докато стигна на две крачки от нея, тогава забеляза уплашеното й лице.

— Моля да ме извините — каза веднага той и се отдръпна.

Тя се задъха:

— Няма нищо. Не искате ли да минем оттук? Има няколко цветни лехи, може да ви харесат.

Пътеката, която тя показа, бе в сянка. Бейли я последва безмълвно.

Гладиа каза:

— По-късно през годината ще бъде прекрасно. В топло време мога да изтичам до езерото и да поплувам, или ей така да тичам през полето, да тичам с всички сили, докато накрая с удоволствие падна на земята и остана да лежа неподвижно.

Тя погледна дрехите си.

— Този костюм не става за това. С всички тези дрехи мога само да вървя. И то бавно.

— Как предпочитате да се обличате? — попита Бейли.

— Блузка без гръб и шорти най-много — извика тя, като вдигна ръце, сякаш си представяше свободата на това движение. — Понякога и по-малко дрехи. Понякога само със сандали, така че да усещам въздуха с всеки инч… О, съжалявам, оскърбих ви.

Бейли каза:

— Не. Няма нищо. В такъв костюм ли се разхождахте с доктор Лийбиг?

— Обличах се различно. В зависимост от времето. Понякога носех съвсем малко дрехи, но то беше видеоконтакт. Сигурно разбирате.

— Разбирам. А доктор Лийбиг? Той също ли се обличаше леко?

— Джотан да се облече леко? — На лицето й блесна усмивка. — О, не. Той е много сериозен винаги. — Тя изкриви лице в израз на престорена строгост и попремигна, улавяйки най-характерното у Лийбиг, което изтръгна от Бейли кратко, одобрително ръмжене.