Айзък Азимов - Голото слънце

— Сигурно не смятате, че има двама убийци, нали? Ако Гладиа е виновна за едното престъпление, то тя трябва да е виновна и за второто.

— Да. Сигурно сте прав. — Гласът му доби увереност. — Няма съмнение.

— Няма съмнение ли?

— Никой друг не би могъл да се приближи достатъчно до доктор Делмар, за да го убие. Към личното присъствие той проявяваше същата нетърпимост, както и аз, само че направи едно изключение за съпругата си, докато аз не правя никакви изключения. По-умен съм. — Робоспециалистът се изсмя грубо.

— Струва ми се, че я познавате — рязко каза Бейли.

— Кого?

— Нея. Говорим само за една „нея“. Гладиа!

— Кой ви каза, че я познавам по-добре от когото и да било друг? — попита Лийбиг. Той сложи ръка на гърлото си. Пръстите му се раздвижиха леко и разтвориха дрехата на един инч около врата, улеснявайки дишането.

— Самата Гладиа. Двамата сте се разхождали.

— Така ли? Бяхме съседи. Това е нещо обикновено. Тя изглеждаше приятен човек.

— Значи сте я одобрявали?

Лийбиг вдигна рамене.

— Разговорите с нея ми действуваха успокоително.

— За какво разговаряхте?

— За Роботика. — В гласа му прозвуча нотка на изненада, сякаш имаше нещо чудно в това, че може да се зададе такъв въпрос.

— И тя ли говореше за Роботика?

— Нямаше и понятие от Роботика. Пълно невежество! Но ме слушаше. Занимава се с някакви си пространствени безсмислици; цветни пространствени форми, така ги нарича. Действуваха ми на нервите, но я слушах.

— И не се ли срещахте лично?

Лийбиг изглеждаше изпълнен с погнуса и не отговори. Бейли опита отново:

— Тя привличаше ли ви?

— Какво?

— Намирахте ли я привлекателна? Физически!

Дори увисналият клепач на Лийбиг се повдигна и устните му потръпнаха.

— Противно животно — измърмори той.

— Тогава ще го кажа по друг начин. Кога престанахте да я намирате приятна? Вие сам използувахте тази дума, ако си спомняте.

— Какво искате да кажете?

— Казахте, че я намирате приятна. Сега сте убеден, че е убила съпруга си. Приятните хора не вършат такива работи.

— Сбъркал съм в преценката си.

— Но вие сте решили, че сте сбъркали, преди тя да убие съпруга си, ако го е направила тя. Престанали сте да се разхождате с нея известно време преди убийството. Защо?

Лийбиг каза:

— Това има ли значение?

— Всичко има значение, докато се докаже обратното.

— Ето какво, ако искате информация от мен като робоспециалист, питайте. На лични въпроси няма да отговарям.

— Били сте в близки отношения както с убития, така и с главното заподозряно лице. Не разбирате ли, че личните въпроси са неизбежни? Защо спряхте да се разхождате с Гладиа?

Лийбиг рязко каза:

— Дойде време, когато нямаше за какво повече да й говоря; когато бях прекалено зает; когато не намирах причина да продължаваме разходките.

— С други думи, когато вече не я намирахте приятна.

— Е, може и така да се каже.

— Защо не ви беше вече приятна?

Лийбиг изкрещя:

— Няма причина.

Бейли не обърна внимание на възбудата на другия.

— Все пак сте познавали Гладиа добре. Какъв би могъл да бъде мотивът й?

— Мотивът й?

— Никой не е предложил мотив за убийството. Разбира се, Гладиа не би извършила убийство, без да има мотив.

— Велики Космосе! — Лийбиг отметна глава назад, готов да се изсмее, но не го направи. — Никой ли не ви е казал? Е, може и никой да не е знаел. Но аз знаех. Тя ми е казвала. Често ми го казваше.

— Какво ви казваше, доктор Лийбиг?

— Това, че се кара със съпруга си. Че се карат ожесточено и често. Тя го ненавиждаше, землянино. Никой ли не ви го каза? Тя не ви ли каза?

За Бейли това беше удар изневиделица, но се опита да не го показва.

Както личеше от начина им на живот, соларианите считаха личните си работи за неприкосновени. Въпросите, засягащи брака и децата, бяха нетактични. Затова той предположи, че е възможно между двама съпрузи да има постоянни кавги, но да се проявява любопитство към такива неща би било недопустимо.

Но когато е станало убийство? Нима никой не би извършил социалното провинение да попита заподозряната дали се е карала със съпруга си? Няма ли да спомене за това, ако случайно го е знаел?

Е, Лийбиг го направи.

Бейли попита:

— За какво се караха?

— Мисля, че е по-добре да питате нея.

„По-добре ще е“, помисли си Бейли. Той се изправи вдървено.

— Благодаря ви за съдействието, доктор Лийбиг. Може отново да ми потрябва вашата помощ. Надявам се, че ще бъдете на мое разположение.