Айзък Азимов - Голото слънце

— А ето как говори — каза тя. — „Драга ми Гладиа, като се има предвид влиянието на потенциал от първи род върху позитронния поток…“

— За това ли ви говореше? За Роботика?

— Най-вече. Знаете ли, той се отнася толкова сериозно към нея. Все се опитваше да ми я обяснява. Никога не се отказа от това.

— Научихте ли нещо?

— Абсолютно нищо. Нищичко. За мен това е истинска каша. Понякога ми се сърдеше, но почнеше ли да ми се кара, аз се гмурвах във водата, ако бяхме близо до езерото, и го пръсках.

— Пръскахте го? Мислех, че говорите за видеоконтакт.

Тя се разсмя.

— Вие сте истински землянин. Пръсках там, където стоеше той, в стаята си или в имението си. Водата не можеше да го докосне, но пак се отдръпваше. Погледнете това.

Бейли погледна. Бяха заобиколили един залесен участък и сега излязоха на поляна, разположена около декоративно езеро. Ниски тухлени стени преминаваха през поляната и я разделяха на части. Цветя растяха в изобилие и ред. От филмокнигите, които беше гледал, Бейли знаеше, че това са цветя.

Цветята някак приличаха на светлинните фигури, които създаваше Гладиа, и Бейли си помисли, че тя ги прави, вдъхновена от тях. Докосна едно внимателно, после се огледа. Червените и жълтите преобладаваха.

Обръщайки се, Бейли зърна за миг слънцето.

Каза неспокойно:

— Слънцето е слязло ниско.

— Късно следобед е — извика към него Гладиа. Бе изтичала до езерото и седеше върху една каменна пейка до самия му край. — Елате тук — провикна се тя и му махна. — Може да стоите прав, ако не ви се сяда на камъка.

Бейли се приближи бавно.

— Всеки ден ли слиза така ниско? — И тутакси съжали, че попита. Щом планетата се въртеше, слънцето трябваше да бъде ниско сутрин и следобед. Само по обяд то можеше да бъде високо.

Каза си, че това не е в състояние да промени една представа, изграждана цял живот. Знаеше, че съществува такова нещо като нощ и дори я беше преживял — плътно, надеждно прикритие на цяла една планета, делящо човека от слънцето. Знаеше, че съществуват облаците и закрилата на мрака, скриваща най-страшното — откритото пространство. И все пак, когато мислеше за повърхността на планетата, виждаше винаги лумнала ярка светлина и едно слънце високо в небето.

Той погледна през рамо, точно толкова бързо, че да зърне отблясък от слънцето и се запита колко ли далеч е къщата, в случай че реши да се върне.

Гладиа сочеше към другия край на каменната пейка.

Бейли каза:

— Доста близо съм до вас, нали?

Тя разпери малките си ръце с длани нагоре.

— Започвам да свиквам. Наистина.

Той седна с лице към нея, за да избегне слънцето.

Гладиа се наведе назад към водата и откъсна малко цвете, чашката му бе жълта отвън, с бели ивици отвътре, без да е ярка. Тя каза:

— Това е местно растение. Повечето от цветята тук произхождат от Земята.

От откъснатото му стъбълце капеше вода, когато го подаде предпазливо на Бейли.

Бейли протегна ръка към него също така предпазливо.

— Вие го убихте — каза той.

— Това е само едно цвете. Има хиляди други. — Пръстите му едва бяха докоснали жълтата чашка, тя я сграбчи, а очите й блеснаха. — Или се опитвате да намекнете, че щом откъснах цвете, мога да убия и човек.

Бейли каза примирително:

— Не съм намеквал нищо. Мога ли да го видя?

Всъщност той не искаше да го докосне. Беше расло във влажна почва и от него все още лъхаше на тиня. Как можеха тези хора, които бяха толкова внимателни в контактите си със земните жители и дори един с друг, да бъдат толкова нехайни в контактите си с най-обикновена мръсотия?

Но хвана стъблото между палеца и показалеца си и го разгледа. Чашката беше оформена от няколко тънки парченца хартиевидна тъкан, излизащи от общ център. Отвътре имаше бяла, изпъкнала подутина, влажна и обрасла с тъмни ресни, които потрепваха леко от вятъра.

Тя каза:

— Усещате ли аромата му?

Изведнъж Бейли усети мириса, който се излъчваше от цветето. Той се наведе към него и каза:

— Мирише като дамски парфюм.

Гладиа плесна с ръце от удоволствие.

— Съвсем като землянин. Искате да кажете, че дамският парфюм мирише така.

Бейли кимна унило. Беше започнал да се уморява от престоя на открито. Сенките се удължаваха, а пейзажът ставаше мрачен. Въпреки това беше решил да не се предава. Искаше онези стени от сива светлина, които замъгляваха портрета му, да бъдат махнати. Смешно фантазьорство, но така беше.

Гладиа взе цветето от Бейли, който й го даде с охота. Бавно, тя откъсна листенцата му. Каза: