Айзък Азимов - Роботите и империята

Из залата се разнесе смутен шепот и някакъв стон от лявата й страна. Един бърз поглед натам й беше достатъчен, за да види, че Д.Ж. се е хванал с ръка за челото.

Тя продължи:

— Но това е твърде пасивен начин за измерване на времето. Отчита се количеството, без да се взима предвид качеството. Животът ми премина спокойно — човек би казал дори тъпо. Носех се по течението на един установен ред. Нашата гладко функционираща система на обществения ред ме предпазваше от нещастни случаи. Моите роботи неизменно заставаха между мен и всевъзможните злополуки. Благодарение на всичко това в живота ми не остана никакво място нито за промени, нито за откривателство.

За всички тези години само два пъти съм усетила тръпката на живота и двата пъти поводът беше трагичен. Когато бях на трийсет и три — по-млада от повечето, които в момента ме слушат, над мен увисна не за дълго заплахата от обвинение в убийство. Две години по-късно — и отново не за дълго — бях въвлечена в историята на друго убийство. И в двата случая на моя страна застана детективът Илайджа Бейли. Мисля, че повечето от вас — навярно дори всички — са запознати с това от книгата, която написа синът му.

Би трябвало да прибавя и един трети случай, защото през изтеклия месец се сблъсках с ред вълнуващи събития, чийто връх бележи срещата ми с вас. Тя представлява нещо коренно различно от всичко останало, което съм вършила през целия си живот досега. И трябва да призная, че бе осъществена единствено благодарение на вашата добронамереност и гостоприемство.

Помислете, всички вие, за контраста между изброеното от мен и вашия собствен живот. Вие сте първооткриватели и живеете в един новооткрит свят. Откакто сте се родили, този свят не е преставал и ще продължи да се развива. Той може да е всичко друго, но не и прикован на място, тук всеки ден е — и трябва да бъде — премеждие. Дори климатът ви е премеждие. Първо имате студове, после жеги, после пак студове. Изобщо това е климат с много вятър, бури и внезапни промени. Вие никога няма да се отпуснете и да оставите времето да минава в бълнуване, защото живеете в един свят, който непрекъснато се променя.

Мнозина от вас са Търговци или при желание могат да станат такива, което означава, че имате възможност да прекарате половината от живота си в кръстосване на космическото пространство. А ако този свят стане някога прекалено скучен, мнозина ще имат възможността да се прехвърлят на някоя друга, по-малко развита планета. Или да се включат в някоя експедиция, чиято крайна цел е да се открият нови светове, където все още не е стъпвал човешки крак. Ще можете да принесете своя дял за тяхното преобразуване, цивилизоване и превръщане в подходящ дом за човечеството.

Ако измерим живота със събития и дела, с постигнати цели и дълбоки преживявания, аз ще се окажа най-невръстното дете сред вас. Дългите години на моя живот са ми донесли само скука и отегчение, докато вашият краткотраен живот ви е дарил с богат опит и вълнения… И така, кажете ми още веднъж, мадам Ламбид, на колко сте години?

Ламбид се усмихна.

— На петдесет и четири добре изживени години, мадам Гладиа.

Тя седна и залата отново избухна в продължителни аплодисменти. Д.Ж. се възползва от тяхното прикритие и дрезгаво прошепна:

— Лейди Гладиа, къде сте се научила да се държите така пред публика?

— Никъде — също шепнешком му отвърна тя. — Никога досега не съм пробвала.

— Свършвайте, докато положението е още в ръцете ви. Онзи, който в момента се надига, е водещата фигура при ястребите. Не е нужно да се занимавате с него. Кажете, че сте уморена и сядайте. Оставете Стареца Бистърван на нас.

— Но аз не съм уморена — каза Гладиа. — Забавно ми е.

Мъжът, който стана, се намираше недалеч от подиума, в най-десния край на залата. Правеше впечатление на енергичен човек, с рунтави бели вежди, надвиснали над очите, и оредяла бяла коса. Беше облечен в абсолютно черни дрехи, изключение правеха белите ивици по протежение на ръкавите и крачолите, които създаваха илюзията, че са притиснали тялото му в контура си.

Имаше дълбок и мелодичен глас.

— Казвам се — представи се той — Томас Бистърван, но повечето хора ме знаят като Стареца — предполагам най-вече защото им се иска да е така, та да не ме чакат дълго, за да умра. Не знам как да се обърна към вас, защото изглежда нямате фамилия, а не ви познавам толкова добре, че да използвам малкото ви име. Честно казано, този факт дори много ме радва.