Айзък Азимов: Роботите и империята

И не пожела да й обясни защо.

Гладиа се опитваше да вярва на робота Жискар, но беше доволна, че не трябва да го харесва. У него имаше нещо, от което я побиваха тръпки.

И Данил, и Жискар й бяха служили добре в имението през всичките онези десетилетия, докато Фастълф беше официалният собственик. Едва на смъртния си одър Хан Фастълф й прехвърли на практика собствеността. След Данил Жискар беше второто нещо, което Фастълф остави на Гладиа.

— Данил е достатъчен, Хан — беше казала тя на стареца тогава. — Сигурна съм, че дъщеря ти Василия би искала да получи Жискар.

Фастълф лежеше притихнал в леглото, със затворени очи и така спокоен, както тя не го беше виждала от години. Не й отговори веднага и за миг Гладиа си помисли, че се е простил тихо с живота си, без тя да го забележи. Стисна конвулсивно ръката му и той отвори очи.

— Кръвните ми дъщери не ме интересуват ни най-малко, Гладиа — прошепна той. — Вече цели двадесет десетилетия имам само една истинска дъщеря и това си ти. Искам ти да вземеш Жискар. Той е много ценен.

— Защо да е толкова ценен?

— Не мога да ти кажа, но неговото присъствие винаги ми е действало утешително. Никога не го оставяй, Гладиа. Обещай ми това.

— Обещавам — съгласи се тя.

Тогава очите му се отвориха за последен път и събрал сетни сили, той изрече с почти нормален глас:

— Обичам те, Гладиа, дъще моя.

— Обичам те, Хан, татко мой — отвърна му Гладиа.

Това бяха последните думи, които той каза и чу. Гладиа разбра, че държи ръката на мъртвец и известно време не можеше да помръдне.

И така Жискар стана неин. Но въпреки всичко неизвестно защо той я караше да се чувства неловко.

— Е, Жискар — каза тя. — Опитвах се да намеря Солария сред звездите в небето, но според Данил тя няма да се вижда преди 0320, а дори и тогава ще са ми нужни магнитни лещи. Ти щеше ли да го знаеш?

— Не, мадам.

— Да чакам ли дотогава? Как мислиш?

— Смятам, мадам Гладиа, че ще е по-добре да си легнете.

— Наистина ли? — Гладиа се наежи. — А ако реша да остана?

— Това е само моето мнение, мадам, но утре ви чака тежък ден и без съмнение ще съжалявате за пропуснатия сън.

Гладиа се намръщи.

— Защо да ме чака тежък ден, Жискар? Доколкото знам, не се задават проблеми.

— Имате среща, мадам, с някой си Левюлър Мандамъс — отвърна Жискар.

— Така ли? Кога стана това?

— Преди час. Той се обади по фотофона и аз си позволих…

— Ти си позволи? Кой е той?

— Член на Института по роботика, мадам.

— Значи е подчинен на Келдън Амадиро.

— Да, мадам.

— Разбери, Жискар, че изобщо не желая да се виждам с този Мандамъс или с когото и да било друг, свързан по някакъв начин с онази отровна гадина Амадиро. И щом си си позволил да уредиш с него среща от мое име, позволи си също така да му се обадиш веднага и да я отмениш.

— Ако потвърдите това под формата на заповед и я отправите възможно най-строго и определено, ще се опитам да се подчиня. Може да не съм в състояние. Разбирате ли, по моя преценка вие ще си навредите, ако отмените срещата, а аз не трябва да позволявам да ви се случи нещо лошо вследствие на някакво мое действие.

— Преценката ти просто може да е погрешна, Жискар. Кой е този човек, че някаква пропусната среща с него да ми навреди? Това, че бил член на Института по роботика, едва ли е от значение за мен.

Гладиа съзнаваше ясно, че неоснователно излива яда си върху Жискар. Новината за изоставянето на Солария я беше разстроила, а собственото й невежество, което я докара дотам, че да търси Солария в небето, когато всъщност не можеше да я намери, я раздразни допълнително.

И, разбира се, всъщност познанията на Данил накараха да блеснат нейните пропуски, но въпреки това тя не се нахвърли върху него… Но пък Данил толкова приличаше на човек, че Гладиа машинално се държеше с него така, сякаш той наистина беше. Външният вид обясняваше всичко. Жискар изглеждаше като робот и лесно можеше да се предположи, че няма чувства, които да се наранят.

Във всеки случай Жискар въобще не реагира на заяждането на Гладиа. (Нито пък Данил би го направил, ако става въпрос.)

— Представих ви д-р Мандамъс като член на Института по роботика — каза Жискар, — но той е може би нещо повече. През последните няколко години той е бил дясната ръка на д-р Амадиро. Това го прави важна фигура и вие не бива да го пренебрегвате. Д-р Мандамъс не е подходящият човек, когото можете да си позволите да оскърбите.

— Така ли? Не ми пука за Мандамъс, а още по-малко за Амадиро. Предполагам не си забравил, че някога, когато той, аз и целият свят бяхме млади, Амадиро направи всичко възможно да докаже, че д-р Фастълф е убиец, и че само по някакво чудо машинациите му не успяха.