Айзък Азимов: Роботите и империята

Мозъкът й обаче беше все още цял и непокътнат и докато това си оставаше така, тя беше цяла и непокътната каквото и да се случеше с останалата част от нейното тяло.

С това мислите й се върнаха отново към Данил. Макар че го познаваше от двадесет десетилетия, само от една година той беше неин. Когато Фастълф умря (дните му бяха скъсени може би от отчаяние), той завеща всичко на град Еос, което си беше нещо съвсем обичайно. Две неща обаче той даде на Гладиа (освен че й прехвърли собствеността върху имението с всичките му роботи и останалото движимо имущество заедно с прилежащите земи).

Едно от тези неща беше Данил.

— Данил, помниш ли всичко, което е въведено в паметта ти за двадесет десетилетия? — попита Гладиа.

— Така ми се струва, мадам Гладиа — сериозно отвърна Данил. — Във всеки случай дори и да съм забравил нещо, нямаше да знам, защото то щеше да е забравено, и тогава аз нямаше да си спомням, че някога съм го знаел.

— Не е речено — възрази Гладиа. — Спокойно можеш да си спомняш, че си знаел нещо, но да не си в състояние да се сетиш за него в момента. Често ми се е случвало нещо да е, така да се каже, на върха на езика ми, но да не мога да си го припомня.

— Не разбирам, мадам — каза Данил. — След като знам нещо, то определено мога да го използвам, когато ми потрябва.

— Безотказна памет? — те вървяха бавно към къщата.

— Просто памет, мадам. Така съм устроен.

— И за още колко време?

— Не разбирам, мадам.

— Искам да кажа, колко ще издържи твоят мозък? Колко време ще продължава да работи със събраните за двадесет десетилетия спомени?

— Не зная, мадам. Засега не усещам никакви проблеми.

— Вероятно… докато внезапно не откриеш, че повече не можеш да запаметяваш.

За миг Данил сякаш се замисли.

— Може би е така, мадам.

— Знаеш ли, Данил, не всичките ти спомени са еднакво важни.

— Не мога да ги преценявам, мадам.

— Другите могат. Напълно възможно е да изчистим мозъка ти, Данил, а после да го запълним отново само със съществената част от съдържанието на паметта — да речем, с десет процента от всичко. Тогава би могъл да просъществуваш векове наред повече, отколкото в противен случай. Ако процедурата се повтаря, можеш да изкараш до безкрайност. Разбира се, процедурата е скъпа, но аз не бих му придиряла. Ще си струва.

— Ще бъде ли зачетено моето мнение по въпроса, мадам? Ще поискате ли съгласието ми за такава обработка?

— Разбира се. Не бих ти заповядвала подобно нещо. Би било предателство спрямо доверието на д-р Фастълф.

— Благодаря ви, мадам. В такъв случай трябва да ви кажа, че никога не бих се подложил доброволно на такава обработка, освен ако не открия, че функционирането на паметта ми действително е нарушено.

Бяха стигнали до вратата и Гладиа спря.

— Защо никога, Данил? — попита тя, искрено озадачена.

— Имам спомени, които не мога да рискувам да изгубя, мадам — тихо рече Данил, — било поради небрежност или поради лоша преценка от страна на онези, които биха извършили процедурата.

— Като например кога изгряват и залязват звездите… Извинявай, Данил, не исках да прозвучи подигравателно. Какви спомени имаш предвид?

— Мадам — още по-тихо отвърна Данил, — имам предвид спомените за моя някогашен колега, землянина Илайджа Бейли.

Гладиа остана като ударена от гръм, така че в крайна сметка Данил трябваше да поеме инициативата в свои ръце и да сигнализира да отворят вратата.

Роботът Жискар Ревентлов чакаше в дневната и Гладиа го поздрави с онова усещане за мъчителна неловкост, което я обземаше винаги при вида му.

В сравнение с Данил Жискар беше примитивен. Очевидно беше робот: метален, с лице, в чието изражение нямаше нищо човешко, с червеникавия блясък в очите си, който можеше да се види, стига да беше достатъчно тъмно. Докато Данил носеше дрехи, при Жискар имаше само илюзия за дрехи — макар и сполучлива, тъй като беше дело на Гладиа.

— Е, Жискар — обърна се тя към него.

— Добър вечер, мадам Гладиа — каза Жискар с лек поклон на главата си.

Гладиа си спомни думите на Илайджа Бейли отпреди много години, долови ги като шепот в потайните кътчета на съзнанието си:

— Данил ще се грижи за теб. Ще ти бъде приятел, както и охрана, а ти трябва да бъдеш негов приятел — заради мен. Но искам да се вслушваш в Жискар. Нека той бъде твоят съветник.

Гладиа се беше намръщила.

— Защо пък той? Не съм сигурна, че го харесвам.

— Аз не искам от теб да го харесваш. Искам да му вярваш.