Айзък Азимов - Роботите и империята

— Щеше да ми бъде приятно да ви видя, колега Илайджа, но след като се върна, д-р Фастълф ми каза, че пътуването е било изключително успешно, така че решението му вероятно е било правилно.

— Наистина беше успешно, Данил. Преди посещението му Земното правителство се опасяваше да сътрудничи в заселническите операции, но сега цялата планета ще се пръсне и стотици хиляди горят от нетърпение да тръгнат. Нямаме достатъчно кораби за всички тях — въпреки помощта от Аврора. Нито имаме достатъчно планети, които да ги поемат, защото всяка трябва да бъде пригаждана. Нито една не е подходяща за живот в непроменен вид. На тази, на която отивам, няма достатъчно свободен кислород и цяло едно поколение ще трябва да живее в покрити градове, докато планетата бъде обхваната от земната растителност.

Погледът му все по-често и по-често се отклоняваше към Гладиа, докато тя седеше и се усмихваше.

— Това може да се очаква — каза Данил. — Доколкото знам от историята на човечеството, Външните светове също са минали през период на тераобразуване.

— Несъмнено! И благодарение на техния опит сега процесът може да протече много по-бързо… Но се чудя, Данил, дали би изчакал малко в пилотската кабина? Трябва да поговоря с Гладиа.

— Разбира се, колега Илайджа.

Данил престъпи прага на сводестата врата, която водеше към пилотската кабина, и Бейли погледна Гладиа въпросително, докато с ръката си правеше отпращащ жест.

Отлично изтълкувала жеста, тя отиде до контакта, който с едно докосване безшумно задейства механизма на плъзгащата се врата. Те бяха сами и свободни да правят каквото си пожелаят.

Бейли протегна ръце.

— Гладиа!

Тя ги пое в своите, без нито за миг да се замисли, че не носи ръкавици.

— И да беше останал, Данил нямаше да ни пречи — отбеляза тя.

— Физически да. Но психологически щеше! — Бейли се усмихна тъжно и добави: — Прости ми, Гладиа. Трябваше да поговоря първо с него.

— Познаваш го по-отдавна — меко отвърна тя. — Той има предимство.

— Не, но… Той е толкова беззащитен. Ако те ядосам, Гладиа, можеш да си позволиш и да ме удариш. Данил не може. Аз мога да го пренебрегна, да му заповядам да се махне, да се държа с него като с робот, а той ще е принуден да ми се подчини, без да се оплаква и да си остане същият верен колега.

— Но той наистина е робот, Илайджа.

— Не и за мен, Гладиа. С разума си разбирам, че е робот и че няма чувства в човешкия смисъл на думата, но със сърцето си го смятам за човек и съм длъжен да се отнасям с него като с такъв. Щях да помоля д-р Фастълф да ми позволи да го взема с мен, но на новите Заселнически планети не се допускат роботи.

— Щеше ли да се сетиш да вземеш мен, Илайджа?

— Космолити също.

— Изглежда вие, земляните, сте същите безразсъдни шовинисти като нас, космолитите.

Бейли кимна с глава.

— Чисто безумие и от двете страни. Но дори и да бяхме с всичкия си, не бих те взел. Няма да издържиш на онзи живот, а аз никога няма да съм сигурен, че имунните ти механизми сработват както трябва. Вечно ще ме е страх, че или ще умреш бързо от някаква незначителна инфекция, или ще живееш прекалено дълго и поколенията ни ще измират пред очите ти… Прости ми, Гладиа.

— За какво, скъпи Илайджа?

— За… това — той протегна ръце с длани, обърнати нагоре. — Че пожелах да те видя.

— Но аз се радвам, че го направи. Аз самата исках да те видя.

— Зная — каза той. — Опитах се да избегна срещата, но се разкъсвах при мисълта, че ще изляза в космоса и няма да спра на Аврора. Впрочем и сега няма да стигнем до нищо добро, Гладиа. Срещата ни просто ще означава още едно сбогуване, мисълта за което също ме разкъсва. Именно затова така и никога не ти писах; никога не пробвах да се свържа с теб по хипервълновата мрежа. Сигурно си се чудила защо.

— Всъщност не. Съгласна съм, че нямаше смисъл. Само щеше да усложни безкрайно нещата. Но все пак ти писах много пъти.

— Наистина ли? Не съм получил нито едно писмо.

— Защото никога не ги изпращах. Пишех ги, после ги унищожавах.

— Но защо?

— Защото, Илайджа, всички лични писма от Аврора за Земята минават през цензура, а моите до едно не бяха такива, които бих оставила да бъдат прочетени от тях. Уверявам те, че дори и да ми беше пратил писмо, то никога нямаше да стигне до мен — колкото и невинно да би било. Мислех си, че затова не съм получила нито едно. Но сега, като знам, че не си бил наясно с положението, съм изключително доволна, че не си допуснал глупостта да се опитваш да държиш връзка с мен. Щеше да изтълкуваш погрешно мълчанието ми.