Айзък Азимов - Роботите и империята

— Н-не знам. Толкова е неочаквано, че не мога да си събера мислите.

— Неочаквано дори за импулсивна реакция? — той почака малко и после продължи. — Кажи ми откровено, Гладиа, как вървят нещата със Сантирикс?

Тя го погледна с див пламък в очите си, сякаш не разбираше защо измества въпроса. После разбра.

— Вървят добре — отвърна тя.

— Щастлива ли си?

— Не съм… нещастна.

— Това не звучи много възторжено.

— Колко може да трае един възторг, дори да го е имало?

— Възнамерявате ли да имате някога деца?

— Да.

— А предвиждате ли някаква промяна в брачния статус?

— Засега не — твърдо поклати с глава тя.

— В такъв случай, скъпа Гладиа, ако искаш съвет от един доста уморен човек, който се чувства неприятно остарял — не приемай поканата. Спомням си малкото, което ми разказа, след като Бейли напусна Аврора, и честно казано, успях да се досетя за много повече, отколкото ти вероятно предполагаш. Ако се видиш с него, може би силно ще се разочароваш, защото действителността няма да оправдае разкрасения и омекотен блясък на твоите спомени. Или ако не ти се стори така, тогава още по-лошо, защото ще се взриви твърде крехкото ти чувство за удовлетвореност, което после няма да можеш да възстановиш.

Гладиа, която смътно си мислеше точно това, разбра, че за да го отхвърли като вариант, е трябвало само някой да го изрази с точните думи.

— Не, Хан — отвърна тя, — аз трябва да го видя, но се страхувам да го направя сама. Би ли дошъл с мен?

— Аз не бях поканен, Гладиа — каза Фастълф с уморена усмивка. — А дори и да бях, щях да съм принуден да откажа. В Съвета предстои важно гласуване. Нали разбираш, държавни дела, които не мога да загърбя.

— Горкият Хан!

— Да, наистина, горкият аз! Но ти не можеш да отидеш сама. Доколкото знам, не можеш да управляваш кораб.

— О! Мислех си, че ще ме откарат с…

— Търговски носач? — Фастълф поклати глава. — Абсолютно невъзможно. За да посетиш открито земен кораб в орбита, което би било неизбежно, ако отидеш с търговски кораб, ще ти трябва специално разрешение, а това ще отнеме седмици. Ако не искаш да отидеш, Гладиа, няма нужда да се оправдаваш с нежеланието си да го видиш. Сигурен съм, че той няма да може да чака толкова дълго, ако уреждането на документите и бюрокрацията се протакат със седмици.

— Но аз искам да го видя — вече решително настоя Гладиа.

— В такъв случай можеш да вземеш моя частен космически скутер и Данил ще те закара. Той се справя с управлението наистина много добре, а освен това гори от желание да види Бейли не по-малко от теб. Просто няма да докладваме за пътуването.

— Но ти ще си навлечеш проблеми, Хан.

— Вероятно никой няма да разбере — или поне ще се престорят, че не са разбрали. А ако някой направи проблем, все някак ще се оправя.

Гладиа сведе замислено глава за момент, после каза:

— Ако нямаш нищо против, Хан, ще постъпя егоистично и ще рискувам да ти създам проблеми. Искам да отида.

— Тогава ще отидеш.

Корабът беше малък — по-малък, отколкото Гладиа си представяше. От една страна, изглеждаше уютен, но от друга, плашеше. В края на краищата беше толкова малък, че като нищо можеше да не е снабден с необходимото оборудване за псевдогравитация, а усещането за безтегловност, макар винаги да я изкушаваше да се посвети на забавните физически упражнения, същевременно неизменно я подсещаше, че се намира в ненормална среда.

Тя беше космолит. На петдесет планети бяха разпръснати над пет милиарда космолити, горди с това име. Но колко от тези така наречени космолити в действителност бяха космически пътешественици? Много малко. Може би осемдесет процента от тях никога не бяха напускали родните си планети. А дори от останалите двадесет процента едва ли някой беше пътувал в космоса повече от два-три пъти.

Тя самата определено не беше космолит в истинския смисъл на думата, мрачно се замисли Гладиа. Един (един!) единствен път беше пътувала през космоса — от Солария до Аврора преди седем години. Сега тя прекрачваше за втори път в космоса на борда на малка частна яхта — за малка екскурзия само отвъд атмосферата, някакви си жалки сто хиляди километра, в компанията на един единствен човек… дори не и човек.

Тя хвърли още един поглед към Данил в малката пилотска кабина. Седнал пред таблото за управление, той не се виждаше целият.

Гладиа никога и никъде не беше оставала само с един робот под ръка. На Солария разполагаше неизменно със стотици, дори с хиляди. На Аврора обикновено бяха по няколко десетки, ако не и повече.