Айзък Азимов - Роботите и империята

Накрая автоколоната спря пред голяма обществена сграда, която изглеждаше малко по-привлекателна от безкрайното еднообразие на блоковете, съставляващи жилищната част на Града.

В самата сграда се състоя още един прием, на който сервираха алкохол и ордьоври. Гладиа отказа дори да се докосне до тях. Наоколо кръжаха хиляди хора, които се изредиха в безкрайна върволица да поговорят с нея. Очевидно се беше разчуло, че не бива да й предлагат да се здрависват, но неизбежно имаше и такива, които го правеха. Гладиа се мъчеше да отвръща на поздравите без колебание, като докосваше бързо подадената ръка с два пръста, които тутакси издърпваше обратно.

Неколцина жени се наканиха да посетят най-близката Лична. Очевидно неписаните социални закони изискваха Гладиа също да бъде поканена, затова една от тях тактично я попита дали не желае да ги придружи. Гладиа беше далеч от подобни копнежи, но вечерта се очертаваше да продължи дълго, а по-късно можеше да се окаже неудобно да прекъсва церемонията.

Личната се огласяше от обичайното възбудено дърдорене и кикотене. Гладиа сведе покорно глава пред повелята на момента и подкрепяна от сутрешния си опит, се възползва от удобствата в малката стаичка, която имаше прегради отвсякъде, но не и отпред.

Изглежда, никой не се притесняваше ни най-малко и Гладиа с усилие се вкопчи в мисълта, че трябва да свиква с местните обичаи. Добре, че поне вентилацията работеше безотказно, а и мястото изглеждаше безупречно чисто.

През цялото време никой не бе обърнал внимание на Данил и Жискар. Явно това беше проява на учтивост, досети се Гладиа. В Градовете вече не се допускаха роботи, макар че навън ги имаше с милиони. Всяко едно споменаване на Данил и Жискар щеше да е равносилно на повдигането на юридическия проблем, свързан с тяхното присъствие. Много по-лесно за всички беше тактично да не ги забелязват.

Когато банкетът започна, Данил и Жискар тихомълком седнаха с Д.Ж. на една маса, която беше сравнително близо до подиума. Самата Гладиа седеше на подиума и с мъка преглъщаше, докато се чудеше дали няма да хване дизентерия от храната.

Д.Ж. явно не беше особено доволен от своето понижение в ранг на пазач на роботите и не сваляше поглед от нея. От време на времe тя махваше с ръка и му се усмихваше.

Жискар също не изпускаше Гладиа от очи. Под прикритието на неспирното бърборене и тракане с прибори, той успя да размени съвсем тихо няколко думи с Данил.

— Приятелю Данил, в тази стая присъстват само висши служители. Възможно е един или повече от тях да разполагат с полезна за нас информация.

— Възможно е, приятелю Жискар. Можеш ли да направиш нещо с помощта на твоите способности?

— Не, не мога. На общия фон не долавям нито една индивидуална емоционална реакция, която да заслужава интерес. Отделните проблясъци, които от време на време откривам в седящите наблизо, също не ми говорят нищо. И въпреки това съм убеден, че кризата наближава своя апогей, докато ние седим тук и бездействаме.

— Ще се опитам да постъпя така, както би постъпил колегата Илайджа — замислено отвърна Данил, — и да ускоря хода на нещата.

Данил не ядеше. Очите му бавно обикаляха събраните в стаята и най-сетне откриха човека, когото търсеше. Данил тихо се изправи и се запъти към една друга маса, спрял поглед върху някаква жена, която успяваше да поддържа едновременно темпо в храненето и оживен разговор с мъжа от лявата си страна. Беше ниска и набита, с късо подстригана, прошарена коса. Лицето й, вече повяхнало, беше въпреки всичко приятно.

Данил изчака в разговора да настъпи пауза, но тъй като това не стана, с известно усилие се намеси.

— Мадам, ще ми позволите ли да ви прекъсна?

Тя вдигна поглед към него, стреснато и очевидно недоволно.

— Моля — съгласи се тя малко рязко. — Какво има?

— Мадам, моля да ме извините, но ще ми разрешите ли да поговоря малко с вас?

Тя го изгледа намръщено, но после изражението й омекна.

— Ако съдя по прекалената ти учтивост, ти трябва да си роботът, нали? — попита тя.

— Аз съм един от роботите на лейди Гладиа, мадам.

— Исках да кажа, че си хуманоидният робот Р. Данил Оливо.

— Това е името ми, мадам.

Жената се обърна към мъжа от лявата си страна.

— Моля да ме извините — каза тя. — Не мога да откажа на този… робот.

Съседът й неуверено се усмихна и се съсредоточи в чинията пред себе си.

— Ако имаш стол, няма да е зле да го донесеш — каза жената на Данил. — Ще ми бъде приятно да поговорим.