Айзък Азимов - Позитронният човек

Преди никога не си имал недостатъци, помисли Ендрю. Сега ги имаш и нека е така. Така да бъде. Постигна желаното и не е нужно да съжаляваш.

Постепенно, докато един ден преминаваше в друг, състоянието му се подобряваше.

Постепенно. Едва-едва.

Първо се възстановиха функциите на паметта. Ендрю с удоволствие установи, че вече има пълен и незабавен достъп до цялото си минало.

Седеше в голямото високо кресло до камината в обширния хол на къщата, някога собственост на Джералд Мартин и прекарваше през ума си видения на отминали години. Заводът, където го произведоха и пристигането му в къщата на Мартинови. Малката Мис и Мис като деца, разходките с него по плажа. Сър и Мадам, седнали на масата за вечеря. Неговите дървени скулптури и мебели. Шефовете на „Ю Ес Роботс“, дошли на Западния бряг да го проверят. Първата му среща с Малкия Сър. Времето, когато за първи път реши да носи дрехи. Женитбата на Малкия Сър и раждането на Пол Чарни. Дори и по-неприятните случки, като сблъсъка с двамата безделници, опитали се да го разглобят, когато тръгна към обществената библиотека. Й още много, много неща, памет натрупвана почти двеста години.

Всичко си беше на мястото. Умът му не беше необратимо повреден и той почувства огромно облекчение.

Подът прекрати опитите си да скочи и да го блъсне. Зрението вече не му правеше номера. Спря вбесяващото треперене на ръцете. Когато ходеше, вече не се излагаше на опасността да се препъне и да се пльосне. В най-важното отново стана какъвто си беше.

Но в него остана смътното усещане за слабост, поне той така си мислеше — проникваща навсякъде, непрестанна умора, желанието да поседне и да си почине малко, преди да се заеме със следващата си работа.

Може би само си въобразяваше. Хирургът каза, че възстановяването протича доста добре.

Ендрю знаеше, че съществува състояние, наречено ипохондрия : човек си мисли, че има страдания, които всъщност липсват. Бе чул, че това състояние е разпространено сред човешките същества. Ипохондриците откривали в себе си всевъзможни болестни признаци, които не се потвърждавали при никакви медицински прегледи и проби. Колкото повече се съсредоточавали върху възможността да се разболеят, толкова повече симптоми намирали.

Ендрю се замисли дали в своя дълъг несекващ стремеж да се превърне в пълноценен човек не е успял някак да си навлече и ипохондрия, и се усмихна на хрумването си. Нищо чудно, реши той. Собствените му тестови устройства не показваха забележимо снижаване на способностите му. Всички параметри се движеха в рамките на допустимите отклонения. Но… усещаше се толкова уморен …

Сигурно беше от въображението. Ендрю си заповяда да не обръща повече внимание на умората. Все едно, налагаше се да прекоси континента още веднъж, за да се срещне с Чи Ли-Синг в грамадната кула със стени от зелено стъкло — Световното законодателно събрание в Ню Йорк.

Влезе във вдъхващия страхопочитание кабинет и тя по навик му кимна да седне пред бюрото й, както би постъпила с всеки посетител. Но Ендрю винаги предпочиташе да остане прав в нейно присъствие, от някакъв неясен подтик на любезност, който не се постара да разбере. Не искаше да сяда и сега — особено сега. Веднага би се издал. Въпреки желанието си, след миг-два откри, че стоенето малко го затруднява и се облегна на стената колкото може по-незабелязано.

Ли-Синг започна:

— Окончателното гласуване е тази седмица, Ендрю. Опитах се да го отложа, но изчерпах всякакви парламентарни увъртания и нищо повече не ми остана. Ще гласуват и ние ще загубим… И с това ще свърши, Ендрю.

— Благодаря ви за умелото отлагане. Дадохте ми необходимото време и аз поех риска, който бях длъжен да поема.

Ли-Синг го погледна неспокойно.

— За какъв риск говорите, Ендрю? — В гласа й се появи раздразнителност: — Толкова сте загадъчен през последните няколко месеца! Само откъслечни намеци за някакъв голям проект, но отказвате да съобщите на когото и да било с какво се занимавате.

— Не можех, Чи. Ако бях казал нещо — на вас или на хората от „Файнголд и Чарни“ — щяхте да ме спрете. Сигурен съм. Бихте могли да ме възпрете, нали знаете — просто щяхте да ми заповядате да не продължавам. Вторият закон — няма как да му се съпротивлявам. И Саймън Де Лонг би постъпил по същия начин. Така че по принуда мълчах за своите планове, докато ги осъществих.

— И какво направихте, Ендрю? — съвсем тихо, почти зловещо изрече Чи Ли-Синг.